keti

2012-01-05T09:08:00.001+02:00

Кой ми открадна мастилото?

///по настояване е без редакция///

2011-09-22T01:45:00.000+03:00

Обичах те.

Много те обичах.

А сега ще трябва да се разделим.

Не знам кога мина цялото време, не знам защо толкова неусетно се изплъзнаха няколко прекрасни години, и не знам дали мога да ти обясня колко много те обичах. И колко трябва да се разделим.

Не знам как се влюбих в теб, но много те обичах. Не знам защо се влюбих в теб, но знам, че много те обичах.

Обикнах те още в първия миг, в който те видях – помниш ли онази кърваво-червена пишеща машина под дървото в студената зимна вечер? Всички започна тогава.

Не знам колко още мислих за теб, преди да те заобичам. Но те обичах. Много те обичах.

Помниш ли онези няколко кратки разходки, когато все още не знаехме, че пътищата ни ще се преплетат? Помниш ли онази лимонада на гарата, преди да хвана влака? И онази песен, която си пеех още няколко години, преди да разбера как се казва?

Тогава още не знаех, че ще те заобичам. Не беше любов от пръв поглед. И не беше любов от втори поглед. Беше едно постепенно потъване в една емоция, както когато влизаш крачка по крачка в морето и водата облива постепенно тялото ти все по-нагоре и по-нагоре.

Така те заобичах. Бавно и постепенно.

И когато водата стигна до гърдите ми, вече го знаех. Знаех колко те обичах. Знаех, че ще те обичам сутрин и вечер, през зимата и лятото, обичах те дори тогава, когато се спънах заради теб на светофара и си ожулих коляното. Обичах те дори тогава, когато изпуснах влака и се прибрах със закъснение. Обичах те дори… дори тогава, когато понякога си тръгвах.

Не се сърди, че понякога ме нямаше. Не се сърди, че понякога отивах и се връщах чак след време. Не се сърди, че търсех изживявания и другаде. Защото все още те обичах. Много те обичах. А сега ще трябва да се разделим.

Не знам дали ме разбираш. Не знам дали ще се ядосаш, когато изведнъж ме няма. Но искам да знаеш, че пак ще те обичам.

Дори сега, знаейки, че си тръгвам, все още те обичам. Вървейки по улицата, оцапана със залез и сенки на дървета, гледам кафявото листенце, подмятано от вятъра, и се радвам, че моят вятър ме подметна точно към теб.

Дори утре, качвайки се във влака към следващия в живота ми, пак ще те обичам. И няма да съжалявам нито за миг за това, че те обичах толкова. А те обичах. Искам да го знаеш. Много те обичах.

Обичах те в онези раздърпани утрини и в онези загладени вечери, обичах те когато бях далеч от теб и можех само да си те представя в мислите си. Липсваше ми. Дори когато ме нямаше съвсем за малко, винаги се радвах, че те има, за да се върна към теб. Но най-много те обичах, когато бяхме заедно.

Ти ми даваше вяра. Ти ми даде живот. Ти придаде смисъл и на сутрешното ставане, и на следобедната умора, дори на неделните следобеди, които се успиваха в липсата на живот навън. Не знам дали успях да ти го покажа. Не знам дали разбра колко те обичах, или не успях да ти го кажа.

Защото, да, знам, не бях от най-добрите. И не бях от най-послушните. Сравнявах те с другите. Понякога си те представях за друг. На моменти дори не бях сигурна дали не бих се чувствала по-добре на друго място. А в няколко кратки мига, дори не искам да си спомням, бях на крачка да си тръгна.

А те обичах. Колко много те обичах.

Ако е имало някога друга жена, обичала те толкова, колкото и аз, дано пак имаш толкова много обич. Ако е нямало друга, обичала те като мен, съм сигурна, че някой ден ще има.

Защото ти го заслужаваш. И заслужаваш може би дори повече от това, което аз ти дадох.

Обичах те, най-много те обичах, в онези тъмно-сини нощи с жълто-кафеви оттенъци и зелени сенки по фасадите на сградите. Когато усещах тротоара като ледена пързалка, по която се прибирам с кънки. Мисля, че тогава най-много те обичах.

Или пък когато сутрин кожата ми се просмукваше с твоя аромат и пристъпвах към деня с вярата, че ако съм парче от пъзел, то принадлежа точно на това място и в точно този образ. И тогава много те обичах. Закуската под онова дърво, което за всички други е просто дърво, а за мен е мястото, на което за първи път тогава усетих тръпката като електрошок в гърдите на тръгващ си човек.

Обичах те, и колко пъти съм ти го казвала, и колко пъти трябва да ти казвам – обичах те, без да търся доказателства за твоята любов, без да пресмятам, без да рационализирам. И разбира се, че ме беше страх. И може би и затова от време на време се оглеждах наоколо. Може би това е знак, че съм те обичала фанатично. И така да е. Обичах те. Може би е знак, че съм те обичала, защото съм имала нужда от теб. Дори и така да е. Обичах те. А може би съм имала нужда от топлина и доверие. Но не е така.

Обичах те и исках да ти давам. Обичах те такъв, какъвто си, и исках да ти дам колкото се може повече от мен, исках да ме вземеш цялата, исках да ме имаш цялата и да знаеш, че за теб съм готова. Защото те обичах. Много те обичах. И още те обичам. Но сега ще трябва да се разделим.

И дори да не искам да си тръгвам, вече е време. И дори да имам усещането, че мога да остана още, дойде моментът, в който трябва да ме няма повече. И въпреки че искам да остана, въпреки че искам отново да се увисна на врата ти и да ти повтарям колко те обичам, нямам право да го направя. Трябва да вървя. Трябва да си тръгвам.

Но искам да го знаеш. Обичах те. Много те обичах. И пак ще те обичам. Дори в обятията на други.

А ти ще ме забравиш, знам. След време няма да си спомняш младото момиче, което превърна в жена. След време ще имаш друга, ще имаш много други. И всички те ще те обичат. Поне колкото аз. Ако не и повече.

И дори след време да знача нищо повече за теб. И дори отново да се срещнем, и ти да не ме познаеш. Дори след години да се разминем за малко и сърцето ми да претръпне, а ти да не разпознаеш остарялото ми лице. Искам да знаеш. Обичах те. Много те обичах. И сега все още те обичам.

Но когато утре се кача във влака, няма да плача. И няма и да ти махам до последно, докато перонът съвсем изчезне от погледа ми. Денят няма да е сив, и прозорецът на купето няма да се мръсен, и няма да завали.

Ще си тръгна с усмивка. Ще си тръгна с любов. Така, както и дойдох.

Ще си отида без сълзи, а само с издайническата трапчинка. За всичко, което бяхме. За всичко, което ми даде. За всичко, което ми взе. За всичко, което оставих. И за всичко, което взех.

За това те обичах. Много те обичах.

А сега ще трябва да се разделим.

Но някой ден пак ще се срещнем.

Ти ще си все толкова красив, очарователен и мил. Аз може би ще съм пораснала. Може би дори ще остарея. Може би на мястото на днешната трапчинка ще има издайнически бръчици. И там на бузата, където ме целуваше, ще бъде грапаво. Може би ще ме подминеш. А може би ще ме познаеш и ще се усмихнеш. И за миг ще си спомним времето заедно. Болката заедно. Щастието заедно. И как се разделихме.

Обичах те, Триер, много те обичах. И сега те обичам. И тогава ще те обичам. И дори да ме отминеш, няма да ми е мъчно. Защото знам, че съм обичала. Обичала съм искрено, обичала съм чисто, обичах те по детски, обичах те като момиче, обичах и като жена.

И тръгвам към друг.

Но знам, че в нощите, когато асфалтът свети, отразявайки луната, ще си спомням за теб и пак ще те обичам.

И само, Берлине…

2011-07-11T00:44:00.000+03:00

Берлине…

Ти си като далечен мъж.

Да те обичам, е като да се опитвам да обичам мъж от разстояние.

Да съм влюбена в теб, е като да следя с поглед неговите движения и да си представям как точно усещам мекото на пръстите му по мекото на талията ми.

Да искам да те обичам и да не мога да си го разреша, е като да искам да докосна наболата му брадичка и да целуна загатнатата трапчинка, но да си представям всичко, седейки на около един метър от него, неспособна да стигна до него.

Страх ме е да го доближа, за да не убоде.

Страх ме е да го заобичам, за да не ме нарани.

Страх ме е да те обичам, Берлин, страх ме е да те опозная.

Страх ме е да се запозная с някоя твоя страна, която няма да обичам.

Страхувам се да заживея с теб, за да не се окаже, че през цялото време си бил само мечта.

Страх ме е да прокарам пръсти по заоблените ти павета, разпускащи от жаркото слънце нощем, завити с тънкия воал на уличните лампи. За да не се убода.

Страх ме е да се оставя да ме погалиш със светлината на цветните си лампи, за да не ме опариш.

И ме е страх да се събудя и да тръгна смело по широките ти улици, за да не се каже, че не водят наникъде.

Защото, Берлине, ти си единственото, което обичам в момента с наивността на ученичка в първата любов. Ти си единственото, в което мога да се вкопча с вярата, че си пасваме като две пластинки от едно цяло. Защото ти си, ти си вторият мъж, когото мога да обичам така, както съм обичала първия мъж - с пламък, с наивност, с трепет и нежност, с вяра, че съм само твоя и със страх, че не си само мой.

Ти си моето събуждане сутрин рано в една стая с отворен прозорец, през който се прокрадват слънчеви лъчи, по които се пързалят гласове и стъпки на хората отвън.

Ти си моята бяла франзелка със сирене за закуска, съпроводена от чаша гъсто мляко с какао с щипка канела.

Ти си моята безцелна разходка по прихлупените улици, обгърнати в дървета, оцветяващи с листата си лъчите в зелено.

Ти си обядът ми в малкото кафенце, сервиращо багетка с хумус, сирене и патладжан, и спокойните маргаритки на масата, които потрепват във вазата от лекия вятър.

Ти си следобедната ми книга под леко хладните завивки в затоплената от слънцето стая, караща ме да се усмихвам, докато се завъртвам странично или по корем.

И привечерният ми поглед към залеза, който се потапя в мъждукащото пространство между сградите с високите тавани.

И си голямата хрупкава салата за вечеря с панерчето хляб върху дървената маса на някоя широка улица, под някое широко дърво, в листата на което луната хвърля перли.

Ти си моята мечта, Берлин.

Която няма да е вечна.

Защото знам, че ако дойда завинаги, все някога ще се спъна в някое изскочило паве. И знам, че ако дойда, все някога ще опозная и грубата ти страна. Все някога ще си дъждовен, замръзнал, обвит в скука или прекалено изморен под препичащото слънце.

И ако дойда завинаги, знам, че стаята със слънчеви лъчи от моята мечта ще се окаже с прозорци на север.

И знам, че няма да има бяла франзелка със сирене за закуска, а просто ябълка в забързаните крачки към метрото.

Прихлупените улици все някога ще бъдат пусти и клоните оголени и малкото кафенце ще затваря точно в четвъртък на обяд. И слънцето няма винаги да се потапя точно между сградите.

Защото това е само част от мечтата. Мечтата да те обичам и да бъда с теб.

Затова, Берлин. Нека останем приятели.

Нека останем любовници.

Ти ще ти тук, а аз ще съм там.

Всеки със своя ден, всеки в своето ежедневие и всеки със своите си грижи.

Ще те виждам понякога, от време на време, ще мечтая за теб, ще разглеждам твои снимки, ще си те представям.

Ще се срещаме рядко, от време на време, за няколко мига докосвания, за парещото усещане под пъпа и за изтръпването на дланите ми.

Ще те усещам понякога, от време на време, ще докосвам челото ти с бръчки и ще ги намирам за красиви, ще галя зрелите ти ръце и после ще целувам пръстите ти. А ти ще ми даваш усещането, че си само мой, че си истински мой, точно тук и точно сега.

Не винаги.

И не завинаги.

Само тук и само сега.

Само за мен и само с мен.

Жив до полуда, жив до изтръпване.

Само тук и само сега.

Като в мечта.

Берлине, обичам те.

И не мога да спра да пиша за теб, дори когато клепачите ми натежават и утрешният ден ме причаква зад гърба ми.

Обичам те, обичам те, обичам те.

Като фанатикът, готов да крещи името ти секунди, преди да бъде разстрелян.

Като момичето, прекарващо часове над розовия лист, съчинявайки любовни стихове.

Като приятелят, готов да се отзове в най-неудобните часове и на най-неудобните места.

Обичам те – като момчето от съседния клас,

обичам те като приятел,

обичам те като съветник,

обичам те като дъжд,

обичам те като мъж.

И бих могла да пиша стихове, ако не ме беше толкова страх.

И затова ми е толкова трудно да ти го кажа.

Можем ли да си вземем сбогом, преди да сме се обичали?

Мога ли да ти кажа, че си тръгвам, преди да съм дошла?

Мога ли да те целуна за сбогом, преди да си ме целунал за здравей?

По-добре ли ще е да не се оставя да те обичам пред това да те оставя да е нараниш?

Да послушам страха, който ме държи далеч от теб, или страстта, която ме дърпа към теб?

Да оставя мечтата мечта или да скоча с нея в реалността?

Това май не е любовно писмо, Берлине.

Даже май никак.

Защото още не мога да си позволя да те обичам.

И не мога да ти се отдам.

И още не мога да ти кажа, че идвам да съм заедно с теб с увереността, с която някои хора лягат на влаковите релси и сърцето им тупти с ритъма на приближаващия влак.

И не мога да ти кажа, че искам да ме обичаш, защото не знам дали ще можеш.

Но ако си готов за мен, ще мога.

И ако можеш и ти да ме обичаш, ще дойда.

И ако ще ме вземеш в твоята прегръдка и ще ми дадеш да послушам дъха ти, ще бъда само твоя.

С цялото си сърце. И цялата си любов.

Защото, Берлине…

Защото…

И само…

Дай ми знак.

2011-06-30T01:12:00.003+03:00

Ich hab Berlin nen Liebesbrief geschrieben.
Auf Bulgarisch.

Ob er was verstehen wird, weiß ich nicht.
Wahrscheinlich eher nicht.

Aber in der fünften Klasse hat es auch keine Rolle gespielt, dass der Nachbarjunge nichts von meiner Existenz wusste.
Es ging um das Gefühl im Bauch.
Und jetzt wieder.

Ah, Berlin, Berlin...
"Licht meines Lebens; Feuer meiner Lenden. Meine Sünden, meine Seele."

2011-04-01T00:24:00.000+03:00

Преди години на един училищен концерт слушах една любовна песен, в което се пееше нещо от рода на: „Когато те няма, дори бозата не ми е вкусна” или нещо такова. Като чух заглавието, не се смях толкова много, колкото останалите около мен, защото просто се замислих.

Не е задължително да казваме нещата поетично. Не трябва да е в рима, за да бъде искрено. И не трябва да е под формата на серенада, за да идва от сърцето и да стига до сърцето.

Може да е просто и реално. И това да е достатъчно, за да е истинско.

Като например, че ако те нямаше теб, нямаше да знам колко е забавно да чакаш боклучиите да изпразнят кофите и да освободят улицата, за да тръгнем към Витоша.

Ако не беше ти, нямаше да знам колко жълта е нощта, докато те чакам, седнала на ръба на тротоара и при всяко изръмжаване на мотор по улиците в околността да подскачам в очакване.

А и нямаше да знам, че има неща по-силни от разстоянието. Че има едно „тук”, в което винаги мога да бъда истинска, без да ме е страх от това как ще бъде прието.

Ако те нямаше теб, много от нощите ми щяха да са много по-самотни и прекарани в тихия ужас от собствените ми мисли. Ако не беше ти, нямаше да огласям толкова много вечери със смеха си на дрънкащи тенекиени кутии.

Нямаше да го има и часовника ми, изгубен и намерен на затихналите плочки, по които претичвахме в радостното очакване на поредната чаша капиталистически чай.

И ако не беше ти, нямаше да знам какво е да топлиш сандвич в леглото си и да размразиш сладолед в хладилника. Или да се разхождаш по празните съботни улици на заспало норвежко село и да се сгрееш в единствената селска кръчма.

И ако те нямаше, сигурно никога нямаше да изляза от синята пижама на примирението с погубващите мисли, и щях да остана в неведение за най-вкусната закуска.

И знаеш ли, никога нямаше да облека яке, дебело две педи, да нахлупя каска и да прописквам от страх, возейки се по препълнените с коли булеварди в края на работния ден. И още нещо нямаше да знам – че в края на филма те не се оставят да бъдат бетонирани наистина, а това е само метафора на тяхната любов. И че обувки не се оставят на перваза на прозореца. И че не се слиза от влака просто така. И че ябълковият сладкиш не трябва да е лъскав, за да е вкусен. И че една приятелска прегръдка на лист хартия може да спаси душата ми от съдбата на позастаряла пилешка пържола в самотен неделен следобед.

И нямаше да знам, че за всичко си има време. А може би и място.

А всъщност може би и аз бих могла да те науча на нещо - че някои неща съществуват дори отвън ограниченията на времето и мястото.

И нямат срок.

2011-03-28T22:41:00.002+03:00

имам два тефтера.

зелен и син.

в зеления пишех аз - страниците му лъщят с блясъка на току-що окосена трева, в сгъвките на страниците мирише на роса, а там, където съм пропускала редове, сякаш съм оставила място за някое и друго цветче.

в зеления тефтер понякога има текстове, които квакат като жабчета, или пък са срамежливи като гущерчета и се изплъзват, като зачетеш.

зеленият тефтер понякога е като четирилистна детелинка и ми носи усмихнатост през целия ден, друг път като бръшлян се увива около мен и не ме пуска, докато не напиша онова, което извира отвътре.

ако аз съм цвете, то зеленият тефтер е моето стъбло - държи ме изправена, носи мислите ми като разпъпил цвят и се поклаща леко, когато вятърът задуха.

ако съм роса, то зеленият тефтер е моята трева - в него намирам сигурност, карам го да заблести, а той ми дава да се търкулвам по страниците му и да нанизвам буквички като капчици по стъбълцата му.

а ако съм къща, зеленият тефтер е хълмът, върху който стоя - без него съм заникъде, той е моята основа, моето възвишение.

вторият е синият.

пишех толкова рядко в него, че понякога го отварях, за да погледна дали другата кети не е написала нещо вместо мен.

синият тефтер е като тъмнокожа любовница в червените светлини на бара - толкова тъмно син.

има дрезгав глас, дълги, изящни крака и никакъв страх от истината.

синият тефтер не е син, защото е пречистващ като водна струя или освобождаващ като поглед в небето в една такава пролетна сутрин. не е затова.

синият е син като онези нощи, прекарани в чаршафите на матрака на земята и син като трамвайните релси, които отразяваха луната отпред на улицата.

той е син като цигарата след и син като паркета към балкона, на чийто парапет съм облегната, облечена единствено в старата ти бяла риза в тази синя нощ.

толкова е син синият тефтер.

толкова син, че понякога си мисля, че буковски ми го взима, докато не гледам, и реди стихове в него, докато поредната му непозната лежи с голи бедра до него.

толкова син, че ако аз съм продавачка на цветя през нощта, то той е белегът на дясното ми бедро.

ако аз съм цигара, той е устните на жената, продаваща тялото и душата си на ъгъла на павираната улица.

ако съм шия, той е смучката, останала от вчерашната нощ.

а ако съм трамвайна релса в нощта, той е върхът на обувката на пияния, който се спъва в мен.

толкова син и толкова искрен.

парещо искрен.

знам, че обичаш зеления тефтер – какво по-ведро от свежестта на пролетната утрин, проправяща си път към теб в изтръпнало очакване?

и какво по-меко и приятно от чуруликането на първите пойни птички, което те изпраща, докато с бодра крачка се отправяш към училище?

и да, може би никой не би отказал прегръдката на сапфирената нощ, подаваща ти всичките звезди като на длан, разпръскваща ги като зарчета по време на игра.

и топлия дъжд на април, и тихия шум на вълните, и щурчето в планините…

знам, че ги обичаш, скрити в листовете на зеления.

и знам, че не обичаш синия.

но има нещо дръзко в него, има нещо болезнено истинско, настръхващо искрено и до кръв реално в него. има много повече истина в него. и много осъзнатост. и един поглед над живота, който не идва от отвън, а идва от отвътре – от във живота. защото и тъмнокожата любовница, и непознатата на ъгъла, и пушещата на балкона са много по-истински и живи от всички детелинки и калинки. и пулсът им се чува дори по-силно от румоленето на поточето, и проблясващият им поглед се вижда дори по-силно от замечтаните звезди.

приеми го, пораснах. съблякох си училищната униформа. не знам какво ще облека.

ще бъде в синьо.

а аз ще бъда бяла.

а може би и черна.

ще реша.

when i begin.

2011-02-08T01:57:00.002+02:00

every night.

at 2.47 a.m.

even if i´m asleep,

even if i´m in wonderland,

even if i´m in the middle of a nightmare with wide opened eyes.

that´s when i begin.

every night.

exactly 2.47 a.m.

even if i´m in tokyo and time´s different,

if it´s loud or silent,

if it´s raining inside of my room or the dry air is scratching my throat,

it´s when i begin.

2.47

not a minute more or less.

not a second earlier. or later.

not a centimeter in the left or in the right.

but here.

when i begin.

like a lightning in a jar.

like an earthquake in a child´s cupped hand full of soil.

like a constrained cough in a choir of hundred voices.

or like a far rattle of a bullet in the middle of the new years fireworks.

for me it´s when i begin.

2.47

but sometimes i just miss it.

the 2.47.

that´s when i die

and forget to be born again.

that´s when i continue.

and continuing, compared to beginning, is one step closer to ending.

От 12 до 3.

2011-01-20T00:23:00.003+02:00

Моето време за писане.

Между 12 и 3 през нощта - когато не трябва да съм отличната студентка, добрата дъщеря, лъчезарната приятелка, и ако може - съвестната гражданка. Мога да съм си само аз - с множеството картини в главата, с разпилените букви, които падат на купчинки от скъсания ми джоб, и с нощната лампа, която хвърля светлина само до края на листа.

Повече не ми е и нужно - защото в моето време за писане няма място за нищо друго. Защото студентката е прибрала записките си, дъщерята се е държала прилично, а приятелката е разказала вълнуващите истории със задължителната доза активна жестикулация. Сега светлината стига само до последния ред на страницата и само това е от значение. Нищо друго освен мастилените букви, които се нареждат една до друга, пресъздавайки света, какъвто аз го виждам, мечтая, сънувам и усещам. И не се чува нищо друго освен приплъзването на страничната част на дланта ми по белия лист. И не се вижда нищо друго освен това, което искам да виждам. И не мисля за нищо друго, освен за това, което придобива образ върху хартията.

Просто няколко мига за себе си и само за себе си - пиша директно отвътре, от най-искрения извор на думички и усещания - пиша така, сякаш съм разтворила гръдния си кош, надвесила съм се над тефтера и съм оставила емоциите да прелеят върху листа. Пиша така, както задъхан участник в маратон пие вода - жадно, на големи глътки, със затаен дъх и огън в гърлото. Или пък като летен дъжд в нажежена от очакване нощ - рязко, бързо, решително и отчетливо. Но пиша. И не мисля за нищо друго. И не слушам нищо друго освен своето перо. И не чувам нищо друго. И не съществува нищо друго, защото аз пиша. В моето време за писане.

Защото в моето време за писане ме има само мен и написаното. Между 12 и 3 през нощта има място и има време само за чистата емоция, само за пречистеното от преструвки, задължения и извинения, и само за истинското. Защото времето от 12 до 3 е само един миг, който преминава през мен като онези моменти на кратко 5-минутно унасяне между двете сутрешни аларми, когато имаш чувството, че в съня си си пропътувал хиляди километри, запознал си се с необикновени хора, изживял си необясними неща и си имал възвисяващи идеи. А всъщност са били само няколко мига сън.

Така и аз сякаш отлитам вечер, на пътешествие към себе си и моя истински свят. От 12 до 3. А часовете прелитат през мен с точността на светкавица, която не се задържа, но знае къде да убоде, за да те събуди и да ти каже нещо.

За да ти каже, че нищо няма значение, освен онова, което си ти в момента. И нищо останало няма значение освен онова, което чувстваш най-дълбоко в себе си. И нищо останало няма значение освен мастилото, което изтича от разтворените ти гърди и ти дава живот.

Всичко друго е без значение.

От 12 до 3.

Before the beginning

2010-11-23T23:32:00.002+02:00

Lass uns in eine Zeit zurücklaufen, die before the beginning war.

Lass und in eine Zeit zurück, als wir noch nicht wussten, dass das jetzt nach der beginning sein würde.

Als wir noch nicht wussten, wie es hier aussehen wird.

Lass uns in eine Zeit zurück, als wir das noch nicht kannten.

Den Stein im Hals, diesen schweren Stein, der nicht runterrutscht und der aber nicht rauskommen will. Der Stein, der mich davon abhält, nach außen zu schreien, der mich aber hindert, das alles zu bedrücken und drin zu behalten. Ich kann ihn nicht ignorieren, ich kann nicht so tun, als wäre er nicht da, ich muss es einfach aushalten, bis er in meiner Trauer ausgebrannt ist. Das wusste ich nicht before the beginning.

Die Leere in der Brust, direkt in der Mitte meines Ichs, die ich nicht erfüllen kann, ob mit gezwungenen Begegnungen, gestellten Lächeln, oder Versuchen, mich abzulenken. Diese Leerheit, die ich nicht mit Wissen, Unterhaltung oder Spaziergang mitten in der Nacht stillen kann. Dieser immer größer werdende, sich fast physisch anfüllende, die Materie auffressende Fleck in gefährlicher Nähe zu meiner Seele. Und das Wissen, dass es nichts gibt, was ihn halten kann. Wusste ich das before the beginning?

Die gerunzelte Stirn, als Abdruck einer bergigen Landschaft, und das zitternde Kinn, wie ein kleines Erdbeben, wie ein Zeuge eines Herzbebens in meinem Innern. Die zugemachten Augen, die die Tränen halten sollen, wie Schranken eines Flusses, der nach dem Zerschmelzen des Schnees mit solcher Kraft runter rast, das ihn nichts abhalten kann. Alle Zäune der Welt, das wusste ich before the beginning nicht, sind nur ein lächerlicher Versuch eines Hindernisses vor seiner Überlegenheit.

Die Tränen, die so natürlich meinen Wangen runter gleiten, wie der Reflex eines gefallenen Kindes – es tut weh, also weine ich. Oder wie ein Baby – ich will es anders, also sag ich es. Vielleicht ändere ich was dadurch. Oder wie ein Erwachsener, der sich getraut hat, before the beginning zu gehen – es ärgert mich, also ärgere ich mich darüber.

Und ich?

Es ist zu eng, also will ich raus.

Es tut weh, also weine ich.

Es lässt mich schreien, also schreie ich.

Es bedrückt mich, also erlaub ichs mir, schwach zu sein. Wenn ichs mir nur erlauben würde.

Before the beginning war es nicht so schwierig, es sich zu erlauben.

Nach der beginning ist es mittlerweile fast unmöglich.

не знам защо, но знам.

2010-11-20T18:11:00.002+02:00

Много хора ме питат: а как можеш да си сигурна?

Много често ме питат: а откъде можеш да знаеш?

И много често ме питат: Как? Защо? Откога? Колко?

А аз мога да кажа само: Просто знам.

Не мога да обясня как знам, че си принадлежим.

Не мога да го аргументирам обективно и не мога да приложа доказателства, и не мога да убедя никого.

Дори самата аз не знам защо.

Не знам дали е заради нощите, в които очакването на трамвая под дъжда не ми тежи.

И не знам дали е заради сутрините в кафенето, в които мога просто да се радвам, че денят ми започва под слънчевите лъчи точно на този ъгъла на точно тази улица.

И не знам дали е заради усещането, че се прибирам вкъщи, наистина вкъщи, всеки път, когато стъпя на паветата на познатата есенна улица.

Дори самата аз не знам защо съм толкова сигурна.

Може би е заради дъждовните следобеди, в които не съм затрупана със съмнения и самообвинения.

Може би е дори по-скоро заради всички онези думи, които изписвам, без да усещам натиск, злоба или болящи ме въпроси.

А може би е едно цялостно усещане, когато, събуждайки се случайно в някоя свежа прозрачна нощ, знам, че се чувствам добре, че се чувствам в живота, че съм тук и че съм аз.

И не мога да го обясня.

И не мога да го аргументирам.

И дори самата аз не знам защо.

Но го знам.

Просто го знам.

Не знам защо, но знам, че си принадлежим.

И мисля, че и ти го знаеш, Берлин.

За писането. И убиването.

2010-11-20T16:44:00.001+02:00

Дали пиша?

Разбира се, че пиша! Що за въпрос?

Ако знаеш колко съм изписала само…

През последните две години съм изписала стотици страници,

десетки химикалки,

и толкова много клавиши на клавиатурата отекваха под пръстите ми в дълбоко силните нощи, в които само моят прозорец светеше в студения въздух.

И колко много думи намериха подслон по редовете на тетрадките ми,

и колко мастило изтече в задраскване,

и колко пълнители сменях –

един след друг,

един след друг.

Ако само знаеш колко съм изписала…

Колко часове съм изписала,

колко дни и колко нощи съм изкарвала, потопена в химикалки, бележки, моливи и гумички за триене.

И колко сънища съм изписала,

и колко несънувани и полу-сънувани сънища съм изписала,

и колко мисли, и колко идеи, и колко

текст, текст, текст съм изписала.

А ако само знаеш колко съм изчела!

Колко страници съм прелистила,

колко книги съм разгърнала,

колко книги съм взимала от библиотеката, и съм носила вкъщи, в малката кожена чанта с износени ремъци.

И колко книги лежаха на перваза на прозореца ми,

и колко книги излежаха зими до леглото ми, и колко книги изгубвах в прашните ъгли и намирах по-късно на други места.

И колко страници миришех,

и по колко текстове прокарвах пръст,

и колко корици затварях от задната страна, след като съм ги прочела.

И колко много научих от книгите,

и колко много разбрах от книгите,

и колко мисли,

и колко идеи,

и колко текст,

текст,

текст

съм изчела.

И знаеш ли, при всички тези думи,

и при цялото изписано мастило,

и при цялото прочетено мастило,

нямаше нито една искра.

Нито дори най-слабата тъпка.

Нито дори най-слабия импулс.

Имаше текст,

и имаше информация,

и имаше знание,

но по дяволите,

нямаше никаква емоция.

Нямаше нищо.

Защото ежедневието убива.

Университетът убива.

Работата убива.

Животът ми убива.

И аз убивам.

Поета в мен.

Ананас.

2010-07-11T13:31:00.002+03:00

Ананас.

Не знам защо си мисля за ананас, когато си мисля за човека в моя живот, с който ще си пасваме като кънки, пързалящи се по леда без никакво усилие.
Не знам защо извиквам парчета ананас в съзнанието си, когато мисля за този някой, който ще седне заедно с мен на шейната на живота и ще се спуснем с лекота по хълма.

Може би защото не обичам ананас.

Може би защото не обичам ананас, а съм изяла толкова много ананас досега.
Яла съм го като пица "Хавай".
В Германия много го обичат.
В Япония опитах паниран в кокос.
И той не ми хареса.
В Испания ядох дори ананасова торта.
Не беше никак вкусна.
А в Китай го ядох с ориз.
И там не ми хареса.

Не обичам ананас.

Но... ананас.
Не знам защо трябва да мисля за ананас, когато си мисля за човека в моя живот, който ще дойде някога, ще излезе иззад ъгъла, точно както поезията изскочи на едно кьоше, точно така ще дойде и той, може би неочаквано, а може би дори ще е оповестил по някакъв начин своето идване, може би ще иска да ме изненада, а може би самият той няма да подозира кого ще намери зад ъгъла, и може би ще дойде през деня, и първото, което ще видя, ще бъдат очите му, а може би ще дойде през нощта, и първото, което ще чуя, ще бъдат стъпките му, а може и да дойде на изгрев, и единственото, което ще чуя, ще бъде сърцето му.

И когато дойде, ще бъде с лекота.
Ще бъдем две души, пасващи една в друга, търкулнали се по кадифеното одеало на живота.
Ще бъдем две личности, запълващи се взаимно, и цялото, което образуваме, ще прелита с лекота на няколко милиметра над ежедневието.
Ще бъдем едно изпълнено, което ще може да плува във вятъра, без да се страхува, че ще се разпадне на две.

И когато дойде, ще бъде с лекота.
Искам само лекота.
Не искам нищо друго, искам само лекота.
Не ми трябва страст, не ми трябва усмихнатост, не ми трябват екстази през миг.
Аз искам само лекота.
С този някой лекота.
С тази личност лекота.
Като в тази хладна лятна сутрин, когато лежа на влажната зелена трева, отнякъде мирише на свеж ананас, но аз просто знам, че повече не съм длъжна да го ям.

Момчето в мен гори.

2010-06-06T23:59:00.001+03:00

и пише.

Ще му кажа да го сподели, когато е готов.

2010-05-11T22:47:00.001+03:00

Да пишеш на чужд език е като да искаш да обичаш чужд мъж.

Искаш го, усещаш как кръвта ти става плътна в желанието да усетиш чуждото по пръстите си. Искаш го толкова силно, че дори си го сънувала (и си изтрила съня), че изтичваш в дъжда на улицата и разкъсваш блузата си, за да може да вали право в сърцето ти, за да може това твое червено набръчкано нещо да се напои.

И въпреки това знаеш, че той принадлежи на някой друг. Знаеш, че това не е твоят мъж, не е твоят език. И не само че не е твоят, но е и нечий друг. И всичко между вас е обречено на невъзможност. И всеки опит да прескочиш границата на разрешеното и забраненото ще свърши само с опарени пръсти и обещанието, че повече няма да правиш така. До следващия път.

Да пишеш на чужд език е като да искаш да обичаш чужд мъж, а той да не иска.

Нескопосани, разкъсани обяснения в любов. Размахване с ръце за запълване на времето, докато намериш точната дума. Въздишки дали въобще си заслужава опитът. Рискът. Дали не е прекалено. И дали не е по-добре да си остане така, както преди. Дали крачката не е прекалено голяма? Както когато пресичаш реката, скачайки от камък на камък, и се питаш дали няма да паднеш във водата. Точно така е и когато застанеш пред чуждия мъж и се опиташ да му се обясниш в любов. Дали няма да кажеш прекалено много – така че да го прогониш. Или пък прекалено малко – така че да го отегчиш и загубиш. И всяка дума, всяко изречение е камък от реката. И всеки път се заклащаш леко и се питаш – ще успея ли, има ли смисъл, къде искам да стига въобще? Какво ме чака на другия бряг?

Написаното.

Да рецитираш на чужд език е като да правиш любов с чужд мъж.

Прекалено тиха си, защото не знаеш дали иначе няма да звучи агресивно. Или си прекалено дива в гласа си, отчасти за да придадеш повече смисъл на вибрациите, които се търкулват от сливиците по езика ти и цопват във втвърдилия се въздух.

Гласът трепери, не можеш да намериш правилните думи, всичко, което казваш, е някак си извън теб, някак си до главата ти. Между двата полюса, между предпазливостта и динамиката, между крайностите, в които се лашкаш, всичко, което идва от сърцето, се свива на бучка в гърлото. При всяка втора дума въпросът - това точната ли е, как ли звучи в чуждите уши? На точното място ли съм? В точното време ли съм? Какво да правя с кичура, който пада пред лицето ми и ми пречи да виждам? А светлината? Ако я загася, няма да мога да виждам. Ако я оставя да свети, ще ме заслепява през цялото време. И ще ми пречи да виждам... чуждото.

Такова ли трябва да е усещането, или някак си различно? Така ли трябва да пари под небцето и по пръстите, или трябва да е по-скоро топло и изпълващо? Толкова конфузно ли трябва да се чувствам, или може и другояче? И защо ли не мога да се отърва от това усещане, че правя нещо грешно?

Защото да рецитираш на чужд език е като да искаш да правиш любов с чужд мъж, а той да не иска.

Да рецитираш на чужд език е като да се съблечеш гола пред този мъж и да имаш усещането, че той гледа през теб.

Уж си там, уж даваш някаква форма на себе си, уж разкриваш душата си, оголваш същността си... а погледът минава през теб. Не като лъч светлина, който пробива материята и пари приятно на мястото, на което те изпълва, а като пронизваща стрела, която оставя след себе си само една дупка, от която да кърви. Съвсем гола, в средата на стаята, или в ъгъла на стаята, или на балкона – по дяволите, това няма никакво значение, просто съвършено оголена, крехка и ранима. И този пронизващ поглед, който мълчаливо те осъжда. И съжалява. И отблъсква.

И въпреки цялата страст, въпреки коприната в гласа ти (или съблечена от тялото ти), и въпреки пламъка в очите ти, и въпреки факта, че цялата гориш, погледът остава същият.

А ти оставаш там.

В средата, в ъгъла или където и да е.

Оголена.

Ранима.

Неразказана.

Неразпозната.

Чужда.

На чужд език.

2010-03-20T01:03:00.000+02:00

прописах.

2009-12-23T19:48:00.000+02:00

май наистина си някъде наблизо.

"Нямам друго обяснение за себе си."

2009-12-22T01:02:00.002+02:00

къде си, буковски

кога пак ще дойдеш, буковски

да чакам ли да завали, буковски

защото има една синя птица в мен, която чака да я посипеш с малко мастило, за да литне

и има едни бели листове в душата ми, които се веят леко при всяко мое вдишване и издишане, а в миговете, когато спра да дишам, просто падат един върху друг и допират празните си редове, така както влюбените се целуват с надеждата да изгорят един в друг

и пръстите ми оставят графит по всичко, до което се докосна, и оставят черно, пепел, прах, но не намирам правилните форми да докосвам

и сърцето ми тупти с ритъм на прелитащите страници на книга, оставена на вятъра, но вятърът си тръгва неочаквано

и кога ще дойдеш пак, буковски, изчистила съм стаята, ще легнеш на дивана, и пепелник ще ти намеря, ти само ела

и имам ново мастило, и подострих и моливите, и тефтерът е вече на перваза на прозореца, ти само ела

и съм малко по-тиха, и може би дори смирена, и съм готова да те слушам с часове и да ти доливам чашата, ти само ела

ти само ела, когато си готов, ела и ме изненадай, ела и ме стресни, ела и ме тресни дори

само ела, буковски, само ела

къде си, буковски

кога пак ще дойдеш, буковски

да чакам ли да завали?

Daumenkino

2009-12-05T01:26:00.003+02:00

Ако вчера по това време на нощта можех да издам книга, заглавието щеше да бъде "Днес срещнах един мъж."

А не знаех. Не можах веднага да позная, че ще е магьосник. Беше леко странен, сякаш затворен в своя свят, от който излизаше само когато се усмихнеше много широко. А той май не се усмихваше чак толкова. По-скоро се засмихваше с онова елегантно пречупване на усмивката в десния ъгъл на устните. С една червена риза, която ми напомни отдалече на една моя детска тениска, която ставаше още по-червена на залез. И с една такава червеникава коса, която на нищо не ми напомни. Освен може би на това, че цветовете понякога само пречат да видиш същността.

Ако вчера по това време на нощта можех да издам книга, заглавието щеше да бъде "Пак срещнах един мъж."

В съдържанието щеше да пише на коя страница е стихотворението "Веднъж срещнах един мъж". След това къде се намира текстът "Es geht um einen Mann...", стихотворението "I once met a Peet" и новият текст. За новия срещнат мъж.

Срещнах го вчера и не го познах веднага. А той беше способен да накара цялата зала да замълчи така, че да се чува само бързото прелистване на снимките, което напомняше на пукащи съчки в толкова оранжев огън със сини езици. Той беше способен да ме извади от главата ми и да ме постави в черно-бялото на снимките си, без дори да се познаваме. (По-късно, след като се запознахме, ми каза, че съжалява, че си е оставил фотоапарата вкъщи, защото би искал и от мен да направи палцово кино.) Беше способен да събуди the blue bird in my heart и с леко подбутване по крилцето да я пита кога пак ще пусне мастилото да се излее на листа. Успя да ме постави на онова място вътре в самия фотоапарат, точно когато блендата се затвори, и оставаш сляп за части от секундата, сляп за света пред обектива, загледан единствено в самия себе си.

А когато вече си тръгнах, той пак беше някак си с мен. Не усетих дъха му зад себе си и не чух затварянето на обектива, но когато връзката ми се развърза, не се наведох, за да я завържа. Оставих я така и се прибрах до вкъщи. И имах чувството, че съм изминала повече път, отколкото всъщност извървях. Че съм стигнала по-далече от улицата на захарния връх до улицата на ангелите. Имах чувството, че стигнах Цюрих. И че някой е изгасил светлините. Защото виждах всичко така, както е - в черно и бяло. В тъмна улица и развързана бяла връзка. В черната нощ и в бялото на тефтера ми. В черното на комина и в бялото на ангелското крило зад него.

Ако вчера по това време на нощта можех да напиша книга, цялата щеше да е изписана с "Днес срещнах един мъж."

И щях да сложа много снимки вътре. На себе си след срещата.

Защото може да оценим това, което ни е дал някой човек, когато погледнем в себе си, след като ни е докоснал.

А вчера вечерта аз бях едно палцово кино, чиито снимки прехвърчаха като влак, който профучава покрай теб на перона, развява косата ти и хвърля кичури точно пред очите ти, и те оставя с търсещ поглед, който крещи за следващия. Вчера вечерта аз бях едно палцово кино, заснето точно в онзи миг, след като прочетеш стих на някого и се чудиш в коя посока да вдигнеш погледа си, за да не срещнеш неговия. Просто защото ти е малко неудобно в реакцията. Вчера вечерта бях серия от снимки, подканващи за допир с лъскавината на гланцовата си хартия и подвързани с кожен надпис декември 2009. момиче със стих. Вчера вечерта душата ми не беше пъзел, а снимки, нахвърляни една върху друга, снимки без фокус и без цветове, без престореност и без позиране. Една аз, изчистена от скрежта на зимната сутрин, която гали прозорците, когато не искам да се събуждам. Една аз, без прахта, струпала се по рамената ми от кулисите на ежедневието. Една аз, с развързаната връзка, с треперещото в ръката и с вярата, че мога да бъда поет и с по-малко от два живота.

И ако вчера по това време на нощта можех да бъда поет, заглавието ми щеше да бъде "Днес срещнах себе си."

Abfahrt

2009-11-24T18:13:00.002+02:00

Wenn du irgendwohin abfliegen willst,

wenn du irgendwohin abfahren willst,

wenn du irgendwohin losgehen willst

und doch bleibst,

erinnerst du dich immer daran,

woher du nicht abgeflogen,

abgefahren

oder losgegangen bist.

(und wo du nicht angekommen bist)

So ist es auch mit den Worten.

Sie vergessen nie, von wem sie nicht gesagt worden sind.

2009-10-10T12:04:00.004+03:00

едно разбрицано колело, което прищраква на всяко по-ръбато камъче;

няколко купчинки жълти до френско листа;

и път.

откога не бях излизала от себе си.

Трима мъже на една кула (без да броим момичето)

2009-09-16T07:29:00.002+03:00

Почти по Джеръм - "Трима мъже в една лодка (без да броим кучето)" :)

2009-09-14T23:29:00.003+03:00

простичките неща, които циганското на лятото ми подхвърля:

една книжка, сгушена между многото в кашона, която да намери точно теб,

ръбатите сутрини-септемврийки в търсене на молив и острилка по релсите,

позабравената лекота, когато успееш да се освободиш от налудничавата мисъл, че някой ще се седне да се занимава точно с теб,

следобедно чайче в табакото и лъжичка захаросан мед, който се разтапя по езика ти,

и онова безкрайно любимо усещане за новото начало.

Който не е имал Смокиня, не е имал нищо.

2009-09-02T17:33:00.002+03:00

Който не е имал Смокиня, не е имал нищо.
Който не е намерил Смокиня, не е намерил някоя страна от себе си и е оставил крайчета от душата си непокътнати.
Който не е изживял Смокиня, е оставил една част от себе си завинаги скрита и неизживяна.

Смокиня е много повече от плетеницата от думи, която те събужда в следобеда след това и те кара да се обясниш в любов на едно място, което е по-малко част от пясъка и много повече част от теб.
Смокиня е много повече от това да се събуеш бос, когато влезеш в пясъчния хол, и е много повече сигурността, че можеш да съблечеш душата си гола, без да се притесняваш, че някой може да се опита да те нарани. Защото всички наоколо са приятели.
Смокиня е много повече от това, което си мислят, че е, когато хвърлят поглед от техния си свят, подчинен и изцяло отдаден на спазването на някакви правила, чиято единствена функция е да те уеднаквят с всички така, както чистачките на колата ти с един размах изхвърлят всички капки на тротоара в някой натежал от въпроси ноемврийски предиобед.
Смокиня е много повече от това, което могат да кажат думите за нея, много повече от това, което могат да изпеят песните за нея, и много повече от посланията, които жълтото знаме може да ми изпрати през времето и пространството, така че да го разпозная като дежа-ву на дървения стол в кафето на ъгъла, докато чакам декември да се извали.
Смокиня е едно цяло, и ти си част от него, и всички сме толкова част от него и толкова преплетено един в друг, че един поглед отстрани трудно може да ни различи.
И е много повече вътре в нас, отколкото във вятъра наоколо, и е много повече дълбоко в сърцата ни, отколкото можеш да познаеш по усмивките ни, и е точно толкова трудно да я опишеш, колкото е лесно да я живееш.

И ако не си имал Смокиня, не си имал нищо.
Ако не си имал тези верни приятели, които те прегръщат в една безмерна любов, която усещаш по-силно от всичко, когато можеш просто да се отпуснеш, да оставиш деня да се покатери като маймунка по рамото ти и да слезне от другата ти страна, без да ти се налага да правиш нищо особено, за да запазиш равновесие или да изглеждаш като част от цирков номер – не си имал нищо.
И ако не си изживял Смокиня, ако не си изживял сутрините, които като парещи езици се изкачват по краката ти и закачливо мърдат мъничките си опашки, предопределени да останат твои, както опашките на малки гущерчета - не си изживял някоя част от теб, която крещи да бъде изживяна.
Крещи като крясъците на вълните и виковете на вятъра в нощите, в които палатката ти се клати от бурята и стените подгизват от водата. И силуетите на твоите приятели, които притичват до теб, за да закопчаят ципа на входа и да спасят голите ти крака от силните удари на пороя. А после усещаш приятелството не само във въздуха, който мирише на усмирената, оттеглила се стихия, а и в пясъка, когато стъпваш с боси крака върху мокрия, а той се начупва на парчета и отдолу се подава топъл и сух.
И ако не си намерил Смокиня, има още много да търсиш. За да намериш себе си.
Ако не си намерил този втори дом, в който можеш да се върнеш дори след като си изминал 5000 километра за толкова кратко време, и можеш просто да кажеш, че си бил до по-далечното магазинче, за да купиш вафли, и се чувстваш сякаш никога не си си тръгвал, значи имаш още много да търсиш.
Ако не си намерил сигурността, с която се хвърляш в пясъка в опита си да спасиш поредната топка, която изпускаш, и усмивката, с която след това се изправяш и просто продължаваш, значи имаш още дълъг път пред себе си.
И ако не си бил част от една такава цялост, в която всеки се преплита с всеки, и въпреки това пак е себе си, и в която всеки има доверие на всеки и всички се ценят като части от това едно, ти пожелавам и ти да го изпиташ.
Защото когато си намерил Смокиня, си намерил всичко.

Благодаря ви, приятели.

2009-07-19T12:37:00.003+03:00

Не, не ми липсваш постоянно, не казвам нищо такова.
Просто в сутрини като тази, когато камбаните се опитват да надвикат дъжда, се сещам за теб и си те припомням в цялата пълнота на цветовете ти, мириса ти, настроенията ти и усещанията, които ми даваше.
В неделни сутрини като тази, когато заинатилите се сиви облаци продължават да не пускат слънчевите лъчи, си спомням колко беше хубаво, когато в неделни утрини като нашите, когато игривите зелени листа на дърветата пускаха слънчевите лъчи да претичат по ръба на чашата, закусвахме на някоя скрита уличка с трамвай.
В неделни сутрини като тази, в която не ми се събужда наистина, защото когато се отвия, кожата ми настръхва от хладина, си спомням как заспивах с надеждата нощта да мине по-бързо, за да се събудя на следващата сутрин, да оставя слънцето да ме погали по стъпалото и да те усетя с цялото ти обаяние.
И после следобедите в тайната градинка, заровили пулсиращите пръсти в зелената трева, и усещането, че никой друг, никога, на никое друго място на света, няма да бъде толкова щастлив.
Привечер, когато слънцето започваше да се обляга на ръба, хората ставаха по-шумни и даже по-усмихнати и лъчите хвърляха по сградите цветовете на любовта. Наситено оранжево, срамежливо розово и червено, червено, червено като страст.
Вечерите, обсипани със звезди, които не можаха да се видят от светлините на града – сякаш си в голямо светещо кълбо, което отскача от земята и иска да стигне небето, и сияе в безброй посоки, и пулсира вътре в себе си точно така, както и аз пулсирам, както и аз светя, както имам чувството, не, както знам, че стигам небето.
Началото на нощта, която с първата си прозявка прибира някои по къщите, но не достига с ръката си сърцето ми, в което сякаш са се насъбрали сили от всички крайчета на земята и се боричкат помежду си. И с настъпването на нощта знам, че сме сами и мога да ти подаря душата си – в малката ми шепа, с треперещи ръце от непозната досега тръпка в корема ми.
И всъщност няма защо да ти пиша толкова невинно – нямаше нищо общо със срамежливите трепети на млада ученичка, не – беше екстаз, беше тръпка, беше непрекъсната настръхналост на тялото ми, беше небивало, от сутрин до вечер, от сряда до вторник, от мига, в който отворя очите си, до момента, в който ги затворя за малко, само за няколко часа, само за кратко, докато слънцето се покаже отново, и мога да стана, и да изтичам към теб и да усетя онзи вик в гърлото ми, който напира да изкрещи „Обичам теееее” по улиците, и по тротоарите, и върху паветата, и усещането, че съм толкова свободна, и толкова летяща, и толкова влюбена, че нищо не може да ме спре да се разпръсна от любов, и да те залея от любов, и да попия в теб от любов и просто да бъдем едно. Едно единствено. И завинаги.

Не, не ми липсваш постоянно, не смея да го кажа...
Просто в сутрини като тази, когато камбаните се опитват да надвикат дъжда, си спомням за теб, сещам се за миговете заедно и за това колко много те обичам,
Берлин.

2009-06-19T00:59:00.002+03:00

Welcome back home on a sunday evening

2009-05-19T22:02:00.002+03:00

София мирише на жена.
София ухае на липа, на една странна и понякога напълно неаргументирана и неразбираема за теб нежност и защита. На едно непомръдващо „Тук съм.”, за което дори не си сигурен, че си заслужил.
София мирише на застиляща те прегръдка, на топлата вътрешна част на ръката, където знаеш, че винаги можеш да се сгушиш - там, в мекото между рамото и лакътя, в меката кожа, в която притискаш чело, когато заплачеш и мама те прегърне.
София ухае на сигурност, на принадлежност, на постоянното присъствие и доверие. На отворена прегръдка, която те очаква. Когато дойдеш. На мекия глас на мама, която в лилаво-сините нощи без ток ти разказва приказката за „детенце хубаво, пиленце любаво” от онази малка квадратна бяла книжка с дебелите корици и огънатите ъгълчета.
София мирише на бели тапети със сини рошави патенца, станали свидетели на много твои бебешки сълзи и детски радости. На тъмно розова блузка на ресни, която току-що нежните ръце на мама са сгънали и са прибрали в гардероба. С онзи жест на мекота и заглъхващото в примиреност затваряне на скърцащата дървена врата на гардероба.
София мирише на ненатрапчива загриженост, на една винаги отворена за теб врата, която не крещи името ти с последните издрезгавяли нотки на гласа си, а те примамва с нежната мелодия на детска песничка, която дочуваш сякаш идваща от един друг свят. София няма нищо общо с вкопчени в раменете ти ръце, които те разтърсват, за да се спаси от това, дори да си помислиш да си тръгнеш. София е много повече карамеленото звънче на вратата, когато се прибираш вкъщи. И е много повече сигурността, че тук си ти и си обичан без условия, без задължения и без черни и червени точки.
София е мекота. София е „Тук съм, ако имаш нужда.”, София е „Ще се радвам пак да те прегърна.”, София е без думи тук винаги си у дома. И си винаги обичан.

Триер мирише на мъж.
Триер мирише със силата и решителността на младо момче, на прочистващия неочакван дъжд и на току-що избръсната мъжка брадичка, която те примамва с мекотата си, но в следващия момент те убожда с категоричните прорастващи косъмчета.
Триер мирише на влажен асфалт вечер и на силни мъжки ръце, които могат да те вдигнат и да те отнесат в нощта, а ти можеш да се вкопчиш в изпъкналите мускули и само да предполагаш къде ще те отведат.
Триер мирише понякога на студеното отблъскване на мъжки поглед, който не иска да има нищо общо с мен, а друг път ме поглежда с онова диво желание да ме има, тук и сега.
Триер е онзи звук на плъзгането на бръснарско ножче по кожата, който можеш да чуеш само ако си много близо; само ако си толкова близо, че да те е страх от пронизване. Звукът на кънки, плъзгащи се по леда с онази скорост, с която от вчера се затичваш към утре, където нямаш търпение да стигнеш, звукът, с който остриетата им с лекота отделят стърготини от замръзналата повърхност. Онова „сссс” в секундите, преди да завали, онова „сссс” в секундите, в които двата облака поглъщат един друг и обгръщат един друг със студените си езици.
Триер е онзи звук на перото ми, впиващо мастилото в белия лист, и последните няколко движения, когато мастило вече няма и всичко, което се впива между редовете, е болка. Триер е дори онзи звук, когато полееш отдавна забравено цвете и то поеме водата с почти същото „сссс”, с което облаци предупреждават, че ще се разтворят.
Триер мирише на тъмно синьо, гладко, закръглено паве, шепнещо си с локвата до него, която една единствена стъпка е разпиляла настрани. Триер мирише на онези парченца в асфалта, които проблясват по мен, когато се прибирам през нощта и имам усещането, че вървя по звезди. На „Ще светим, ако си добра с нас.”. На „Ще ти покажа пътя, ако се стараеш.”. На „Ще те обичам, ако го заслужиш.” Ако...
На условия. Задължения. Една врата, която се отваря, когато си реши. И се затваря също толкова рязко, ако не си изпълнил някое от нейните условия. Някое от нейните „ако...”.

София е жената, която ме отгледа.
Триер е мъжът, с когото живея.

И двамата ме обичат.
Тя – безусловно.

On my way to school

2009-04-29T18:55:00.003+03:00

Ето я отново моята Германия. Такава, за каквато едно време си мечтаех; такава, в каквато исках да избягам, когато исках да избягам.
Събуждане под звуците на чуруликащите птички и далечното прибръмчаване на отделни, ранобудни коли. Отваряне на външната врата и излизане на една улица, която е точно толкова зелена, колкото най-зелената улица, която някога съм виждала във Виена. Слънцето, което още дори не е стигнало до момента, в който ще надникне зад рамото ми, а само подава лъчи на белите облачета, които все още бавно плуват по небето, със забавената стъпка на все още сънени.
Вървя по улицата така, както съм си представяла, че ще вървя, със същите гуменки и гривна на крака, и всичките съвпадения на тази картина с онази в главата ми от последните две-три години ме карат да се усмихна широко и да се поклащам наляво-надясно в ритъм с мелодията, която си тананикам.
Завивайки по съседната улица, пресичайки по една пешеходна пътека, която помни стъпките ми от последната половин година, осъзнавам, че този път оставям други следи по белите линии. Минавам покрай фурната, от която се носи не онзи аромат на току-що извадена бяла франзела с хрупкава пооранжавяла коричка, а галещият плътен и леко влажен мирис на прясно изпечен черен хляб със семки. И просто вдишвам дълбоко началото на деня.
На светофара сякаш съм спряла във времето, което продължава да се движи, и за миговете, за които знам, че са само мои, обгръщам с поглед разцъфналите нарциси, дърветата, отрупани с розови листенца, сгушени в набъбналото зелено многолистие и първите павета на пешеходната зона, в пространството между които са се излегнали по няколко малки цвята от пролетта.
Не знам дали има по-нежен допир от този на ранна пролетна утрин, способна така да те докосне с нослето по врата ти, че да усетиш само дъха й, способен да запоти прозореца ти към изгрева. Няма по-меко от едно събуждане, узряващо в допира на две тела, съгласувани в мекотата си на капки пролетен дъжд. Няма по-пролетна пролет от тази, в която знаеш, че във вените ти не тече кръв, а светлина. И няма по-плавно носене по въздуха, когато самото ми сърце лети от лекота.

Обичам те, Триер. Такъв зелен. И свеж. С гласа на птичка и дъх на пролет. И сърце на мъж.

...и в страничното огледало виждам само...

2009-04-12T23:11:00.000+03:00

Ето я.
Една друга свобода на едно друго място в един друг вятър, който съществува само с нашето движение.
Ето вкуса на една свобода, която ми се искаше да опитам преди години, само че получавам сега, съвсем неочаквано, съвсем спонтанно, просто ей-така, още преди притеснението ми да е прераснало в страх.

Скачам отзад и вятърът започва.
Не става въпрос за изминаването на няколко километра, за потракването по паветата и изръмжаването на светофара.
Става въпрос за хиляди километри вътре в самата мен, разстояние от мен до другите, от страхливата и затворената мен до усмихнатите вас.
Не става въпрос за впитите ръце около кръста за повече сигурност.
Става въпрос за онова страхотно усещане да гушнеш и да не искаш да пуснеш.
И не става въпрос за кратко зареждане на бензин на онези стари сини колонки.
А за зареждането с усмивки, с радост, с подскоци и с настроение.
И не за излизане от града и поглед отгоре.
А за едно излизане от ежедневното, от скучното, от омръзналото и замръзналото и една проста свобода...
Свободата, която вее косата ми, когато погледна в страничното огледало и зад крайчето на каската виждам само малко от пътя зад нас и усмихнатото синьо небе.
Цялото наше.

Благодаряяяяяяяяяя!

My Barca

2009-04-07T22:50:00.002+03:00

2009-03-26T09:15:00.001+02:00

вчера паднах от колелото в центъра на града и си скъсах гуменката.

ако беше преди една година, сигурно щях да се разплача.

а вчера просто ми беше кеф.

=).

и всеки дъх...

2009-03-16T14:13:00.006+02:00

Градът ми се събужда.
Аз го събуждам.
Градът, който ме посрещна не с разтворени обятия, а с нещо подобно на ръце, скръстени отпред, сега лежи в моята прегръдка.
Събуждам се първа, заедно с претичващия по перваза на прозореца слънчев лъч, проправил си път през зелените корони на дърветата. Той спи, сгушен до мен, и по притрепването на клепачите му мога да позная какво сънува.
Моят град, който тогава не беше мой, който тогава дори не беше сигурен дали иска да ме допусне до себе си, сега е убеден, че си принадлежим с онази убеденост, с която подминаваш красиво момиче, което ти се усмихва, и след две крачки се връщаш назад, твърдо решен да я заговориш.
Градът ми се разсънва бавно, протяга се като котка, която те подканва да я погалиш по коремчето, отваря бавно очи и поглежда към мен с целия копнеж на пролетно утро.
В очите на града ми все още виждам отблясъци от вчерашната нощ, все още виждам отражения на картината, в която се прибираме по паветата в събота вечер и аз се возя отзад на колелото през синьото.
В очите на града ми виждам светлинките от уличните лампи, накацали между клоните на дърветата, в очите на града ми виждам все по-често сбъдващите се обещания за любов до върховете на пръстите ми, в очите на града ми виждам себе си, карайки бясно към залеза в неделя следобед.
Ставаме бавно и мързеливо от леглото, без да си задаваме въпроса какво ще правим днес и колко от деня ни принадлежи, защото знаем, че имаме цялото време, което поискаме да вземем за себе си. Закусваме бананов сладкиш с шоколад, който забравих във фурната за точно толкова минути, колкото му трябваха, за да получи тази подканващо хрупкава коричка. Наслаждаваме се на всяка секунда, в която шоколадовите парченца се разтапят под небцето ни и събуждат сетивата ни стъпка по стъпка, хапка по хапка.
Веднъж разсънени, поканени от карамелените лъчи на слънцето, вдишали зеленината през прозореца, решаваме да излезем навън.
Навън мирише на разпукващи се цветове, на разлистващ се живот и моето сърце, освобождаващо се от черупката страх да бъде наранено. Площадът е пълен, кафенцата вече са изкарали масичките навън и са метнали шарените одеалца на столовете. Въздухът мирише на удоволствието, с което хората се наслаждават на топлия чай и току-що изпечените гофрети със сладолед, който се разтапя от допира с топлото и напоява хрупкавите ръбчета.
Обичам този леко разкривен площад, поглъщащ ме в прегръдката си от изрисувани сгради с малки прозорчета. Обичам тези павета, запечатали милиони стъпки, спомени, мечти, станали свидетели на хиляди сплетени ръце, обещания и звънък смях. Обичам сергиите с цветя и постоянството, с което огряват улиците от сутрин до вечер, и през тъмната зима, и през свежите пролетни дни. Обичам и дядото с кестените в левия ъгъл на площада, който разказва истории на италиански, които понякога разбирам. И просто обичам онези камбани, които са толкова част от моя град, колкото и сините павета, които изведнъж стават червени, и колкото уличките, които се свиват все повече и повече, докато не се срещнат в малък триъгълен площад, където те чакам, и са толкова част от този град, колкото и светофарите, на които минаваме на червено, защото няма никой, и са толкова част от този град, колкото и маковия кекс в червеното кафе на онзи ъгъл, където тънката улица се влива в още по-тънката, и са толкова част от този град, колкото съм и аз, и този град е толкова част от мен, колкото и сънищата, в които се събуждам от трепета в корема, колкото всички цветове, мириси и картини, които пазя от отминали градове, и той е толкова част от мен, колкото аз съм му посветена с цялото си побъркано същество, колкото съм му аз посветена със синевата на пръстите ми, потопени в мастило, колкото съм му посветена в онези минути, между съня и реалността, и аз обичам този град, и аз съм влюбена в този град, толкова силно, че дори не мога да си помисля да почувствам друг, и съм толкова влюбена в този град, че не искам да се прибирам, и не искам да спирам, и искам да продължавам да карам в залеза, и нека паветата ме водят, и нека ми покажат посоката, и обичам светлините на този град, и неговия мирис на гофрети, и неговите звуци на камбани и играещи деца, и обичам вкуса му на грозде, набрано от хълмовете, които го обгръщат, и обичам шума му на река, която тихо тече покрай зеления бряг, на който се излежаваме, и обичам този град с тази караща ме да настръхна магия от сини и лилави цветове, които, осветени от луната, приличат на Аурора Бореалис, където също ще отида, но сега обичам този град.
ОБИЧАМ
С цялата красота на едно сърце, което допреди време се е страхувало да чувства.
С цялата красота на едно сърце, което досега се е крило и пазило, за да не би случайно да бъде наранено. С цялата посветеност на едно сърце, което достатъчно дълго се е лишавало от трепети, за да бъде сигурно, че трепетите няма случайно да донесат болка. Но сега се разтварям.
Сега се разтапям в прегръдката на този град, който е готов да ме поеме в себе си, да ме приеме такава, каквато съм, и да ме обича за това, което вижда вътре в мен. Сега трептя от емоции и пулсирам в тоналности, които преди това никога не съм достигала, сега треперя от свобода и от изчистеност на чувствата и обичта ми е искрена като пролетно утро, като лятна вечер и като есенен следобед. И аз съм част от този град и той е част от мен и най-хубавото, и най-красивото, и най-прелестното е, че го осъзнавам...
всяка една секунда, всеки един момент, всяка крачка и всеки дъх...
...обичам.

Смокиня

2009-03-03T00:30:00.001+02:00

Смокиня.
Нищо по-сочно и по-плодово, нищо с по-наситения червен цвят на биещо сърце, нищо по-разцепващо се между устните ти от Смокиня.
Или спомена за нея.
Спомена, погъделичкан от чуруликащите птици рано тази сутрин.
Спомена, преливащ от усещането, че съм там.
Не започвам сутринта.
Започвам вечер.
Към 7-8 се появяват първите пламъчета, докато още играем волейбол пред лагера. Пясъкът, в продължение на часове събиращ парещото на слънцето, започва бавно да изстива. Ако заровиш краката си малко по-навътре, докато се готвиш да „сервираш”, усещаш топлината в дълбокото. Биеш сервиза и топката полита нависоко, загубвайки собствения си цвят и приемайки просто цвета на небето – тъмно, тъмно синьо. Слънцето вече се е скрило зад тополите и в Поли вече става весело. Още само няколко разигравания, светват лампите и при нас, едно последно влизане? Да се измием от пясъка?
Затичване към морето и гмуркането в онова страхотно усещане да се потопиш в нещо хладно, но по-топло от хладното, което те обгръща иначе. В морето няма и спомен от онази тишина, подреденост и примиреност, с която те посреща рано сутрин – сега пясъкът се е надигнал, на места водораслите се заиграват и въртят, и ти не плуваш, а направо плаваш в цялата тази розова магия, напомняща на водата, която отмива душ-гела от тялото ти, когато се къпеш в малката си баня и се опитваш да си спомниш шума на вълните.
Шума на вълните. Чува се все по-отчетливо или защото вълните се усилват, или защото ние утихваме. Преди отново да станем шумни.
Мъжете палят огъня. Обичам звука на разпукващите се съчки, устремеността, с която няколкото страници вестник изчезват и се превръщат в черно, докато пламъкът се разпали. Става още по-хладно, подай ми моля те блузата да се наметна, момчетата насядат около огъня, мятаме на масата покривките, които толкова обичаме, че на никой не му се вярва, че са чаршафи. Пластмасови чинийки, защипани със стъклените чаши, до тях каквито и да е вилици и лъжици, освен ако не си разпределяме онези няколко цветни и особено важни. Продължава да се стъмва и в един момент, докато повдигаш белите столове, за да ги измъкнеш от пясъка, в който са затъвали в продължение на деня, хващаш изгрева на луната с периферното си зрение.
Червена. Като слънцето утре сутринта.
От магнета тече някаква музика, разказват се истории, смях, да бе да, не може да бъде, пак смях. От скарата се разнася пушек и мирише с онази наситеност на вкъщи. Мирише на твое си. На тук е твоето място. На тук си си ти.
Подай ми моля те онази купа, или всъщност нещо, в което да ги сложа, няма значение.
Това става ли?
Супер, перфектно.
Пясъкът е студен, всичко останало е с размити контури и носи само печата на ‘тук си у дома’. От съседните лагери също се чуват гласове, мяркат се пламъчета, носи се аромат. Сядаме. И пак смешки, някой има толкова смешна история, че се провиква от единия край чак до нас, до децата, и всички млъкват, за да чуят историята. И всички слушат.
Само вълните продължават да се опитват да ни стигнат, но без да се натрапват.
Огънят остава да гори сам, мятаме по още някое картофче или смешка вътре и продължаваме да сме все толкова истински. Пясъкът е студен, когато зария крака в него, но всичко останало е топло – и розовото на луната, която се изкачва все по-нагоре, и вълните, ако отида да стъпя в тях сега, и нотите, които излизат от магнета. Дори дъждът ще бъде топъл, ако реши да завали. Защото ще вали вкъщи.
По някое време става лудо и шумно, танцуваме, подскачаме, пробваме някакви гениални хрумвания или просто се заливаме от смях. Или идват хора. Или идват идеи. И си ги споделяме. И сме си ние.
После бавно утихва. Луната се е качила горе и спуска лъчове към нас като покана да се изкачим. Вълните все по-настойчиво обливат пясъка и дърпат остатъците от деня. Глъчката от Поли стихва. Светлината, идваща отзад, не е залязващото слънце, а онези няколко лампи при тополите. Пътят е осеян с маркучи и кабели. Какво ще десертираме, има ли някой за вафли? Първите се оттеглят, става по-тихо, по магнета вече се събират малки капчици роса. Малко по малко вдигаме масата. И красивото е, че това не е онзи тракащ звук на съдове и чинии. Не. Звукът на раздигащата се маса е с онази хрупкавост на пластмасовите чинии, които сгъваме през средата, за да се съберат в боклука. И го няма онзи тегав шум на вилици, търкащи се в бели чинии. А само онова звънливо дрънкване на вилица и нож. Дай да ти помогна, не бе остави за утре, и докато минаваш отстрани, хвърляш един поглед на другите лагери. Тук-там мъждукат светлинки, тук-там се чуват гласове, ципове на палатки, гасене на лампи, а отдалече се дочува дори заглушено похъркване.
Пясъкът е студен, даже косъмчетата на ръцете ти бавно се надигат от хладния въздух.
Съвсем утихва.
След като намериш пътя до измиването на зъбите по маркучите и се върнеш, остават само откъслечни парчета гласове от време на време. Може би кратка разходка до вълните, на връщане намираш нещо, изгубено преди часове в пясъка, след това сядаш в края на палатката и избърсваш краката си от пясъка. Кърпата е бяла с бежеви линии и боцка с онази тиха опитоменост на вече свикнала да бъде твоя. Промушваш се навътре и се влизаш в зеления спален чувал. Гледаш да не пипаш стените, защото иначе росата влиза от вътрешната страна и рисува улейчета. Лампата в лагера още свети.
След една цигара време и тя угасва. Остават само луната и вълните. Тихото им приплъзване по пясъка, който не е сух и не е жаден, но при тяхното отдръпване издава онзи звук на току-що задоволена жажда. И те се връщат обратно при него. И така винаги.
И тишина. От време на време хора минават някъде наблизо и чуваш гласове, моменти, шепоти и кикот. Друг път спиш толкова дълбоко, че чуваш само вълните, защото те пулсират в теб, точно тук, дълбоко в гърдите ти, почти в гърба, точно там, където те боли, когато си далеч от вкъщи и точно там, откъдето кашляш, когато не знаеш къде да я дянеш тази тъпа болка.
От съседните палатки се чува също шумкане на чували, всяко завъртане е придружено със смешния звук на огъващ се под тежестта ти, уж твърдо надут дюшек. Но и той те носи с една мекота на вкъщи и уют. И той те поема с топлината на разтворени длани. И той те пренася в света на сънищата, където всъщност не сънуваш нищо друго, освен реалността. Защото реалността е като приказка. Реалността е като сбъдната мечта. Реалността е мека като паяжина, оцеляла след дъжда и запазила няколко капки за спомен, реалността е твоя като кръвта, която прескача в тялото ти благодарение на точно тази реалност. Реалността е тиха като сутринта, в която слънцето те буди.
Събуждаш се в потопена в розово тишина. Звукът на ципа на палатката е толкова промушващ се в цялостта на изгрева, че се страхуваш да не стреснеш слънцето. Излизаш бос навън и стъпваш в пясъка, чийто горен пласт, напоен от росата, се напуква, и отдолу изниква сухият. Пред теб е морето – тихо подчинено на изгрева, излегнало се пред него с една примиреност, дори примиреност не е правилната дума – морето просто се е отдало на слънцето, излегнало се е в лъчите му и му се е предало със сладостта на разстилане пред любимия. И ти си там, в цялата тази любов, в целия този акт на обич, в магията, в която морето и слънцето се разделят като устни, досега долепени в целувка, като две досега преплетени ръце, като две прегърнати тела, досега толкова силно прилепени едно към друго.
И ти си там, свидетел на цялата магия, ти си част от тази любов, от тази горяща емоция, и имаш чувството, че си само ти, и само те, и сякаш ги няма чайките, които долитат, отлитат и отнасят парченца от брега със себе си, и сякаш го няма звука на тракащите мидички от съседния лагер, и сякаш в цялата магия дори срамежливия тътен на колите, идващи отгоре вдясно, заглъхва. И тук си само ти. В средата. В същността. В сърцето на любовта. В слънцето и морето. В изгрева.

Когато слънцето се вдигне, идват и другите. Другите твои.
Курабийки. Или палачинки. Или каквото и да е, което те кара да се усмихваш, докато прелиствате страниците с новите букви и разменяте по някой коментар. Този ще го четеш ли още, не, вземи го, ама ми подай моля те онази страница.
Въздухът се пълни с хора. Въздухът се пълни с гласове. Въздухът се пълни и натежава. Слънцето започва да гори, пясъкът да пари.
И ти си тук.
Не се питаш къде си, не се питаш какво ще правиш, не се питаш какво е правилно да правиш, не си задаваш никакви въпроси. Просто дишаш. Дори когато въздухът тежи от глъчка.
Когато слънцето неусетно се премести от другата страна и сянката избяга, идва хубавото. Следобедна дрямка, сладолед, някой иска ли го тва от вчера, или мога аз да го изям. Морето се разпенва, цветът е вече друг. Време да отскочим до фурната. Два хляба, от които единият изчезва на момента – толкова топъл, мек, и толкова способен да те омагьоса с онзи звук на напукващо се вкусно. Варена царевица. Или просто усещането да хлопаш по боси стъпала там, където другите ходят с обувки. Напукания асфалт, криещ в цепнатините жегата на хилядите дни, и твоите боси пръсти. Обрекли се на пясъка.
А после обратно и волейбол. Или море. Или онова море, в което слънчевата пътека на залеза е толкова загатваща какво ще се случи, че не знаеш на изток ли гледаш, или на запад. На изток ли вървиш, или на запад. От изток ли започваш, или от запад.
Усещам, че съм там.
И не започвам сутринта.
Започвам вечер.

А ти?

Смокиня?

Втората любов

2009-02-19T02:43:00.002+02:00

започва с тихи стъпки.
Втората любов започваш с тихичко озъртане. И надежда да не бъде забелязано.
Втората любов започва като люлка в парка – пазиш се от други люлки, сядаш предпазливо и започваш бавно да се движиш. Не че те е страх от падане. Не.
Теб те е толкова страх, че дори се страхуваш да се залюлееш.
Втората любов започва с бавно залюляване напред-назад, напред-назад, озъртане, забавяне, напред-назад. Краката винаги на пода.
Втората любов проскърцва леко. С мирис на ръжда.
Стряскане, озъртане, страх ме е. Да се залюлея.
И после пак – напред, назад, напред, назад.
Набереш ли малко смелост, започва люшкането.
(озъртане. за всеки случай.)
Прекалено много мислене.
Да, втората любов започва с мисли.
Втората любов носи печата на първата на своето чело, въпреки че никога не я е срещала.
Втората любов.
Те кани с разтворената длан на възрастен, която ти предлага сигурност.
И твойто тихичко озъртане дали не си отново в капан.
Тя идва в съня ти с образа на болка само за да хвърля камъни в жигосаното ти сърце.
И виждаш огъня като опасност от пожар, но не и като пламъците, които топлят.
Втората е обречена да чака.
Докато отново се изправиш, докато отново вдишаш светлина, докато отново разрешиш на себе си да усетиш топлина.
Докато освободиш детето, докато се залюлееш силно и си позволиш да се обвиеш в красота.
И тя те чака.
Докато събуеш обувките, потъпквали мечтите, докато се престрашиш да хванеш искрата и да запалиш звездите, докато се осмелиш да си простиш.
Докато се преосмислиш и откачиш душата от онази кука.
Докато спреш да мислиш и си позволиш на дупката да се разпука.
И тя ще бъде там.
Втората.
И тя ще бъде друга.
Ако само й дадеш да бъде.

Втората любов започва с тихи стъпки.

Чух я.

von wegen liebe

2009-02-15T18:17:00.000+02:00

Красивото на първата любов е, че те оставя без дъх.
Кривото е, че когато свърши, още дълго не можеш да дишаш.
Красивото на първата любов е, че се отваряш към нея със смелостта на новородена мида.
Кривото е, че след нея дълго си затворил устни като камък.
Красивото на първата любов е, че вярваш с вяра на дете, пускащо балони от балкона.
Кривото е, че после никак не вярваш, че някога пак ще намериш балон.
Красивото на първата любов е, че идва рязко, изведнъж и те прегръща като ангел.
Кривото е, че после ти се иска да не беше идвала.
Красивото на първата любов е, че те изпълва, запълва, допълва, обгръща и превръща в нещо ново.
Кривото е, че после те оставя сам. Където си започнал.

Кривото на първата любов е, че те бута от ръба, оставя те да паднеш, не ражда мечти, убива надежди, оставя да боли и гаси звезди.
Красивото е, че дори не подозираш.

То-зи-град

2009-02-11T22:04:00.001+02:00

Обичам го този град.
Този град, в който няма какво да направиш, освен да се влюбиш.
Този град, в който залезът толкова прилича на розова дъвка, която разтегляш от края на планината до средата на небето.
И този град, в който пролетта е толкова фина в движенията, с които приближава.
ОБИЧАМ ТОЗИ ГРАД!
С малките му криви улички, в които кънти пулсът ми.
И с паветата, големи точно колкото стъпалата ми, обути в гуменки.
И ъгълчетата в сряда вечерта, където можеш да си намериш кръгла кутия за бисквити, празен албум за снимки или щъркел на пръчка.
ТОЗИ ГРАД!
И не ми трябва Берлин, когато тук има неща, които ме разтърсват и ме карат да се поразтърся за буквите, пропаднали през скъсания джоб.
И не ми трябва Париж, когато ароматът на прясно изпечен сладкиш се носи от леко открехнатия прозорец на моята кухня, а не от пекарната.
И не ми трябва Лондон, когато и тук вали с толкова наситените цветове на изливащото се море.
САМО ТОЗИ ГРАД.
Само в този град живея сега, и само тук трептя с тази осъзнатост на трептенията, и само тук чувам ехото на пулса си, когато отвориш прозореца сутрин.
И само в този дъжд подскачам с детската си радост, както когато балонче хвърковато/червено като мак се прибираше да си играем на нашия балкон.
И само в този град я има онази поезия, която запотява стъклата, докато пиеш чай от джинджифил и усещаш как Dancing in the moonlight тръгва от стъпалата ти и се промъква бавно нагоре.
ТО-ЗИ-ГРАД!
Този град няма нищо с общо с онзи град, в който аз съм роден.
Не притежава онази тиха примиреност и я няма тази саморазбираност от само себе си, че е винаги там за теб.
Не ми предлага онази дълбока сигурност и мекотата на две длани, в които можеш да скочиш и от ръба на света и те пак ще те хванат.
Но и не ме натоварва с онзи тежък грохот, с онзи така наслагващ се тежък дъх, с онова дразнещо хриптене и покашлянето, което трябва да ти напомни за неговото съществуване.
Не.
Този град тук ми дава достатъчно вятър, за да се понеса няколко сантиметра над земята.
Този град тук не ме събужда с викове и крясъци, а с шепот в ухото.
И този град тук ми дава точно толкова, колкото ми трябва, за да разперя ръце по средата на улицата и да се завъртя.
Ей-така, както си вървя към себе си.

Friday I'm in love :D

2009-02-11T10:34:00.004+02:00

I don't care if Monday's blue

Tuesday's grey and Wednesday too

Thursday I don't care about you

It's Friday, I'm in love

тралала :)

A piece of Berlin in Trier...

2009-01-31T22:09:00.002+02:00

...and I found it :D

2009-01-21T00:14:00.002+02:00

it sounds like wien.

and it feels like paris.

it breathes like a virgin.

but it hurts like a nib.

Там. Тук. Винаги. За теб.

2008-12-29T16:30:00.001+02:00

Не, не е в смисъла на онази любов, в която толкова исках да вярвам.
Не в смисъла на онази любов, в която ме хващаш за ръка, и да става, каквото си поиска.
И даже няма нищо общо с „Искам да вярвам в онази любов, в която те прегръщам с цялата вяра на света, че си принадлежим”.
По-скоро е онова; искам да си винаги тук за мен.
Дори когато не е тук.
Искам го това винаги, цялата тази топлина и сигурност, които то ми дава.
Усещането като в онези надуваеми замъци за деца, когато не те е страх да се хвърлиш в която и да е посока, защото знаеш, че има нещо сигурно, което е там. За теб.
Просто винаги. Дори да не е постоянно. Просто тази винагост, на която можеш да разчиташ.
Като immer für dich da или be there for you.
И няма нищо общо със страст и с обикаляне по улиците на нов град, а е едно друго.
Няма нищо общо с дърпането на пердето в Париж рано сутринта и погледа.
Не е онова тичане нагоре по стълбите, а е едно друго.
Едно такова дълбоко като неделя вечерта.
Едно такова дълбоко като следобеда, в който ми се иска прозореца да беше със западно изложение.
Едно усещане, че можеш да разчиташ на мен. И аз мога да разчитам на теб.
Винаги. Дори когато не е постоянно.
Като онази френска песен по радиото, за която знам, че ако слушам достатъчно дълго, и ако чакам достатъчно търпеливо, ще я чуя отново.
Просто като für dich da.
И защо го няма на български? Просто „тук съм за теб”.
Просто „можеш да разчиташ на мен”.
Просто отговора на „имам нужда от теб”.
Просто отговора на „бъди до мен”.
Ако такъв отговор някога се формулира с думи.
Просто едно постоянно. Едно такова сигурно и топло. Ненабиващо се.
Но там.
Тук.
Винаги.
За теб.

2008-12-14T22:42:00.003+02:00

its the space between the letters

the only space for me to be

the only place im not in fetters

the only chance for me to flee

and space

2008-12-14T18:40:00.002+02:00

Time and space aren’t what they used to be.
They actually never used to be.
They have been used by us.
For us to be.

2008-12-10T20:27:00.003+02:00

you cant live with the blood of yesterday

it has already coagulated

you cant leave with the blood of yesterday

it just wont get you far

2008-12-09T01:27:00.002+02:00

Aufstrich für heute Nacht.

Ge.stern

2008-12-08T10:30:00.003+02:00

Gott ist tot! Gott bleibt tot! – hat Nietzsche gesagt. – Und wir haben ihn getötet.
Und gestern ist tot. Obwohls nicht Gott war.
Obwohls nah am Heaven war.
But knockin on heaven’s door from yesterday won’t bring you anything.
Trying to find the words for today in the language from yesterday won’t bring me far.
No further than the hand wrinkles, where I can see the scars of streaming blue poetry.
Searching for the colors of today in yesterday’s palette has actually nothing to do with art.
It’s just a blank despair, it’s like trying to find the whole in the brick wall in the impasse.
Searching for the sound of today on the tape of yesterday could only give you one thing – microphony.
You put your hands on your years, trying to keep the sound away, and then you sway your head, and try not to hear it, but it’s boring into you, reminding you, that yesterday is dead.
Yes, gestern ist tot.
Und ich hab es getötet.
Gestern ist tot! Gestern bleibt tot!
Und was sind denn diese Erinnerungen noch, wenn sie nicht die Grüfte und Grabmähler des Gestern sind?
Und wovon Zeugen diese Erinnerungen noch, wenn nicht von deiner Schwäche?
Und was bedeuten diese Erinnerungen, wenn nicht Angst?
Angst, Gestern auf der Straße zu lassen,
Unsicherheit, weiterzugehen, da es vielleicht kälter wird,
Befürchtung, es ohne das Gepäck nicht schaffen zu können.
Und was sind denn diese Erinnerungen, wenn nicht Zeugen deiner Unentschlossenheit,
wenn nicht Zeichen deiner fehlenden Kraft, nach vorne zu sehen?
Was sind denn diese Erinnerungen noch, wenn nicht die letzten Versuche, die Phantasien festzuhalten?

Lass gestern von deiner Hosetasche fallen. Ein anderer wird es finden und es als sein heute erkennen.
Aber dein gestern ist tot.
Und bleibt tot.
Und was bist du denn noch, wenn du nicht das Grabmal diesen Gestern?

2008-12-06T19:39:00.002+02:00

Ich hab gedacht, der Mond sei eingeschlafen

mit einer Sanftheit im Gesicht.

Wer hat die Welt denn so geschaffen

mit ihrer ganzen Kraft und Milde allein in einem Blick?

Ела, поете.

2008-12-02T00:05:00.002+02:00

Ела с вълшебната си пръчка
и нарисувай огън в световете.
Ела със стъпките на съчка
и преплувай ледовете.
Аз искам само да те слушам,
как пишеш стъпки в снега,
как дишаш тихо в небето
и пращаш чайки на дъжда.
Аз искам само да те чуя.
Как тракаш с пръсти по дивана.
Как живееш ред за ред и само
се молиш пак да не остана.
Аз искам. Само да те видя.
С заблеяна усмивка през снега.
И като люспа лук да те завия
с онази бяла мекота.
Ела.
И никога не идвай. Забрави.
Ела и остани за дълго.
Или просто се върни.
Ела, ела да ме разтърсиш.
Отгоре и отдолу. Отстрани.
Ела и събуди ме в три.
А после или си върви, или...
остани.

2008-10-24T08:52:00.001+03:00

просто Живея

Yellow

2008-10-24T08:48:00.001+03:00

А аз си мислех, че в Триер няма романтика.

А аз си мислех, че единственото романтично в Триер е дървото на ъгъла.

А не знаех колко е красиво в сряда през нощта.

С очила от Бали. И вино от Kaufland. И дъжд от небето.

И не знаех колко е мило прегръдка в черни якета, и дъжд в очилата, и морката коса, и дъжд по паветата, и прегръдка като панделка-подарък, и стълб на ъгъла, и дъжд в очилата, и вино, и дъжд.

И аз не знаех, че е толкова красиво.

И не знаех, че е толкова yellow, когато погледнеш през прозореца на влака на път за вкъщи.

И не подозирах колко е меко, и колко хвъркащо, и не вярвах, че има толкова много вятър, и дъжд, и залез, и нощ.

И не знаех, че е толкова красиво.

И не подозирах, че ще бъде толкова красиво.

И сега, когато е толкова силно и живо, и дъжд, и вятър, и меко, и полет, и мирише на есен, и има вкус на свежест, и е оранжеви листа в мокрота, и пулсира от вяра, и вино, и грозде, и кестени, и цветята на прозореца, и прозореца,

и няма как да не си помисля, че това е, защото самата аз съм yellow.

Цветята на прозореца

2008-10-14T23:17:00.004+03:00

И както нямаше нищо, изведнъж се напълни.

Както беше празно, сиво и прозрачно, изведнъж замириса на кестени с мед.

И както беше глухо, кухо и прозрачно, изведнъж на перваза кацнаха саксии.

И както беше тихо, грубо и прозрачно, изведнъж се напълни с цвят.

И аромат на чай, и прескачащото колелце на куфара към новото, и мекият следобеден сън, когато долу на улицата паветата въздишат от мъгла.

И колко е хубаво - с нежния вкус на кроасан и прясно мляко, черна плетена жилетка, развявана от вятъра, и онзи мирис, онзи мирис там горе на хълма - купчинки от шарени листа, попили от росата, напомнящи само една метафора:

Дърветата са хора. Имат нещо вечно, имат нещо преходно.

Да пуснем преходното да си иде.

А аз ще полея цветята на прозореца.

Die man am Bahnhof abholt.

2008-10-14T01:11:00.003+03:00

Erzähl mir eine Geschicte.
Aber kein Märchen.
Erzähl mir eine Geschichte. Wie diejenigen über die Bäume und die Farbe ihrer Blätter,
wie diejenigen über das zu Hause sein und sich wie zu Hause fühlen.
Geschichten, die man am Bahnhof abholt und die man um halb sechs einschlafen lässt.
Geschichten, die nach Wein schmecken und auch so sanft riechen.
Und Geschichten, an die du dich gern auf dem Weg nach Hause erinnerst.
Erzähl mir eine Geschichte über Angst.
Erzähl mir eine Geschicte von der Wahrheit.
Erzähl mir eine Geschichte über sich selbst sein.
Erzähl mir.
Geschichten von Glauben, von Fühlen, von Reden und Schweigen.
Geschichten vom Zettel mitten in der Nacht, den du laß, als ich vorm Fenster war. Und trotzdem zu Hause.
Erzähl mir eine Geschichte,
Vom Schreiben.
Von jenem Augenblick, wenn die Worte endlich wieder kommen,
vom Moment, wenn ich wieder in einen Blick versinken darf.
Geschichten, die sich für die kleinen Sachen Zeit nehmen.
Oder sich Zeit geben.
Geschichten, die man am Bahnhof abholt.
Die man am Bahnhof abholt.

Danke, dass du da warst.

2008-10-13T11:17:00.000+03:00

Може и да не е за вярване,

но днес го вярвам!

Всичкото време е наше.

НАШЕ!

2008-10-07T23:46:00.002+03:00

I'm homeless in Trier.

And IN LOVE WITH Trier.

I've got nothing in Trier.

But I've got POWER. and i've got LOVE. and LIGHT... "and b00m!"

And I've got Blood. And sugar. Sex and magic.

I'VE GOT LIFEEEEE!

СИ = Е

2008-08-27T11:23:00.002+03:00

Без някакви илюзии и без оправдания.
И без изкуственост.
Без нуждата да изпълняваш задачи, да оправдаваш очаквания или да ходиш обута в коридора на Lützow 33.
Без обяснения, без отчети и без оправдания.
И без затормозявания.
И без нищо друго, освен себе си.
Просто чистата лятна утрин, когато слънцето наистина се протяга по чаршафа ти и искаш да изхвърчиш навън в живота, колкото се може по-бързо.
И го правиш.
И да се върнеш само ако се налага, и да се прибереш само ако наложително, и да не пропиляваш нито секунда от това нещо, в което туптиш.
Без мислене, без съобразяване, без сложни калкулации и организации.
Летиш.
Просто летиш.
И на всеки ъгъл, и на всяка пресечка ти се иска да се спраскаш, да се разпукаш, да се разпилееш и разлетиш на парченца и като малки прашинки да покриеш цялата реалност наоколо, която ти се струва толкова нереална.
Защото живееш.
За първи път от толкова време живееш.
И има душа, и сърце, и кръв, и емоции, и нещо най-накрая се движи там вътре в теб.
И нещо най-накрая се пропуква вътре в теб, събужда се, оживява, разбива черупката или запълва дупката – няма значение.
Важното е, че е там.
И няма вече замисляници, за миналото и бъделото, за идвалото и бъдещето, и нищо друго няма значение освен сегато, в което искаш да избухнеш.
И няма значение Wofür lebst du?, когато е по-важно, че просто живееш.
Не заради Kastanienallee в неделя вечерта, когато на ъгъла с Zionskirchplatz имаш чувството, че не си нищо друго освен дъжд.
Не заради сутрините в 7, когато с подскоци вървиш към някаквото неизвестно с една детска радост и отвореност на възприятията.
И най-малко заради Auguststraße, Hackescher Markt или червената арфа.

А заради себе си.
Заради Е-то.
Заради това, което Е.
И заради СИ-то.
Защото това, което СИ, Е.
За първи път от много време.

Roma(nce)

2008-07-06T17:04:00.001+03:00

HEY JUDE, 7'09"

2008-06-13T19:34:00.001+03:00

"Хей Джуд" е най-дългото бавно парче на света
и ако за това време не успееш да свалиш една жена,
си най-смотаният мъж във Вселената.
Гаустин, VІ^в клас

Най-дългото парче, което пускахме,
траеше точно толкова: 7'09".
7 минути и 9 секунди
с ръце наелектризирани
от мохера на пуловера й.
7 минути и 9 секунди
за най-бляскавата история.
7 минути и 9 секунди
свят да ти се завие
и вие,
и все пак вие
се въртите,
и все пак тя се върти
около теб,
и все пак се върти
7 минути и 9 секунди.

Никога след това,
никога по-късно,
и изобщо никога
(но тогава не знаеш)
няма да бъдеш толкова дълго
влюбен в една жена.

Г.Г.

Когато сте били...

2008-06-12T21:43:00.002+03:00

Няма назад.
Колкото и да искаш да го вярваш сега, няма назад.
Колкото и да ти се вярва, колкото и да ти се струва близко сега, то е много далече.
Не само няколко години назад.
Не само на няколко километра или няколко спирки с трамвай и после с автобус.
Но и няколко емоции назад.
Всичко е безкрайно отдалечено.
Не само на няколко спомена разстояние,
не само в едно друго албумче със снимки,
но и в друго твое човешко измерение.
Защото там е бил друг човек, а не този, който си в момента.
И колкото и да ти се иска да се върнеш, колкото и да ти се вярва, че е близо, то е в друга реалност,
в друга действителност.
Която сега не съществува.

Премини напред.
Спри да поглеждаш назад и да търсиш нещо окончателно останало там.
То не може да дойде напред, а ти нямаш право да се върнеш назад.
То принадлежи на една друга действителност, която вече не е твоя.
Не го приемай като примиряване, след като не искаш да се примиряваш.
Не го приемай като отказване, след като не искаш да се отказваш.
Не го приемай като преодоляване на себе си, след като не искаш да се преодоляваш.
Приеми го така, както приемаш безвъзвратно останалата в миналото супа топчета през зимната ваканция в Боровец.
Приеми го така, както приемаш, че никога вече няма да гледаш приказките на братя Грим по Нова със същите очи.
Приеми го така, както приемаш двете ти отминали детства и гледай така, както гледаш на тях – с онази леко прибрана усмивка, с една насмешка от време на време, с една солено-горчива сладост от време на време, с вкус на натурален шоколад – истински, леко тръпчив, пробуждащ сетивата ти, но и изпълващ те със завършеност.
Приеми го като завършеност, като изписана страница, която можеш само да препрочиташ, но не и да дописваш.
Приеми го като изхабена химикалка, в чийто празен пълнител можеш да погледнеш от време на време, но не и да го запълниш отново.
Приеми го като изяден шоколадов сладкиш – можеш да си спомниш вкуса, можеш да си оближеш пръста и да събереш трохите от салфетката, но никога няма да го имаш отново целия.

Приеми го.
Не го отхвърляй.
И не го желай.
Остави го да е било.
Разреши му да е бъдело.
Позволи му да си съществува в своето измерение, в което няма място за теб.
Освободи се от него.
Освободи го от себе си.
Дай му свободата, която искаш то да ти даде.
Позволи му да е било, защото то ти е позволило да си била в него.
Разреши му да е в своята реалност, защото то ти е разрешило да си съществувала в неговата реалност.
Освободи се от него, ако искаш то да те освободи.
И го приеми така, както то те е приемало.
Когато сте били.

"И колко странни форми и представи може да имат думите топлина и уют. С цветовете на соц-кафяво облечени дървени диванчета пред телевизора, на които заспивам прегърната с цялата вяра на света."

Beyond the alley

2008-06-01T23:30:00.003+03:00

2008-04-15T21:56:00.001+03:00

"There is poetry as soon as we realize that we possess nothing." John Cage

2008-04-15T21:51:00.000+03:00

Позволи ми да мисля за тебе.

Да си спомня за тебе.

Отново

да се влюбя във тебе.

Бъди ми

и жена, и сестра.

Аз не мога.

И не зная защо, но не мога

да приема, че всичко е просто

акробатика някаква в тъмни

и самотни квартири. Самотна

и звънтяща възбуда, с която

ме измамва коняка... Лъжа е

и оркестъра, който засвирва,

и ръката, която ме търси,

и жената, с която аз станах

и танцувах туист... Аз не мога

да живея без кратките срещи

по крайбрежните улици. Просто

да потъна в дълбоката сянка

на дървото, което се вслушва

в гласовете ни... Колко е смешно.

А е страшно, когато те няма

под дървото, което забрави

гласовете ни, смешните думи

и прекрасните думи, които

ти отнесе със себе си... Мила.

Позволи ми да мисля за тебе.

Да се влюбя във тебе.

Отново

да повярвам във тебе.

Бъди ми

и жена, и сестра.

Съществувай!

Неизвестно с кого -

съществувай!

И си спомняй за мене понякога.

"...and the wine is bottled poetry"

2008-03-14T23:29:00.005+02:00

2008-02-12T01:19:00.001+02:00

Само че
градът
ще бъде
друг.

За добро утро!

2008-02-11T07:09:00.000+02:00

Добро утро,
приятна и мека закуска
и после - със сладка стъпка в новата седмица :)
ммм...
прованс

2008-02-07T21:16:00.000+02:00

May be breath
is just an invitation
to something bigger.

much bigger

а иначе се опитвам да поживея малко извън паралелните ми светове

2008-01-27T22:57:00.000+02:00

"...защото не може да има такива неща като невярване."

защото може да има вярване и неслучване.
може да има вярване и несбъдване.
може да има вярване и ненадскачане.
и може да има вярване и всичко.

но не може да има невярване.
не може да не вярваш в перпендикулярните светове, в които живееш.
въпреки че очакванията ти надскачат по няколко измерения наведнъж.

не може да не вярваш в това, че си пингвин от похода на императорите.
въпреки че си просто 40-годишна (а всъщност не точно), изморена и разочарована от течението.

не може да не вярваш в приказката за хората във влака и момичето, което раздава химикалки на белгийци.
въпреки че отдолу тя е просто приказката за хората във влака и момичето, което плаче.

но не може да не вярваш.
няма невярване.

искам да вярвам и обичам да вярвам.
остава ми само да се науча как да надскачам вярването и неслучването.

mmm...

2008-01-26T10:31:00.000+02:00

2008-01-23T01:33:00.000+02:00

не знам кой поглежда тук и в момента ми е трудно да ме интересува.

омръзна ми да съм уморена, но съм уморена, за да бъда друга.
и не мога да го повярвам.
и не искам да го повярвам.
не искам да има такова нещо като такава злоба към най-близките и такова отдалечаване от най-близките и не искам да я има тази сивина, която поръсва всичките ми чувства с пясък.
и много ми се иска фотев да беше тук.
и ми се иска да беше април, сякаш това щеше да промени нещата.
не искам да го повярвам.
искам да го променя.
или да го изтрия.
или да го надживея.
или да го забравя.

die zauberin ми беше казала, че ако изтриеш болката, изтриваш живота.
а ако изтриеш живота?

имам чувството, че пропускам достатъчно много с всеки миг, в който се самоубеждавам, че не става.
изпуснала съм достатъчно много 1973, прекалено много джаз вечери на свещи и всъщност съм получила безкрайно много.
и енергията, която изпращаш, ще ти се върне.
може и не сега, може би не тук, може би не с този човек или с тези думи.
но ще дойде.

и искам да махна от себе си всичките тези възможности да си спомням толкова много неща и да си ги спомням в картини, и всичките тези потребности да мечтая в аромати за неща, които няма да ми се случат сега, освен ако не стъпя.
и ме е страх да прескоча стъпалото, защото ме е страх дали няма да ми е студено навън. и ме е страх, че ще искам да погледна назад. и ме е страх, че ще погледна назад. и ще ме е страх.
искам да махна от себе си тази обреченост на умореност, която сама си насаждам, и искам да е пролет и да съм на друго място и да го няма това отдалечаване.
и да го няма това ежедневие, и тези трамваи, и тези студове, и да няма нищо освен онова, в което искам да вярвам.

и искам да изкрещя, и искам силата, за да реша, и искам някой да ми каже кое е редно и кое ще ми се струва смешно след няколко години.
и не искам да има време. и време напред. и назад, в което да се оглеждам.
и не искам да има будилник, който на сутринта ще събуди в мен едно друго момиче, не толкова живо и не толкова болящо, и не толкова накъсано отвътре.
и не искам да има една нощ, която ще ме накара да заспя, за да се събудя утре със залепени рани, без следи от цялата тази живина, която изпитвам сега.

никога не съм можела да се радвам на настоящето.
или гледам напред, или назад. или ме е страх от миналото, или ме е страх за бъдещето. или не ми пука само за миналото, или само за бъдещето. или не мога да вярвам в миналото, или в бъдещето.

и не мога да повярвам. и не искам да повярвам, че е невъзможно да е. и не искам да повярвам, че този свят не съществува. вече.

и никъде не ми се ходи вече. освен там. и не мога да повярвам, и не искам да повярвам, и ще дам, каквото ми поиска, за да се върна там. за малко. за минута. за секунда. за просто миг, в който вярвам. просто за мига, в който вярвам, че я има онази любов, безусловната, непитащата, неболящата, в която е достатъчно да ми подадеш ръка, и да става, каквото иска.

и ми е безкрайно трудно да разбера, че не съм права. и ми е безкрайно трудно да се вслушам. и да се замисля. защото предпочитам да съм грапава. защото предпочитам да го изкарам сега и да не го срещам после. защото имам нужда от него. защото ме ранява сега, а на сутринта се събужда едно съвсем друго момиче. което е безкрайно мъртво. и неболящо.

защото ако не са тези картини, няма да има нищо.
и ако не са онези думи, значи не е имало нищо.
и ако е нямало нищо, нямаше да е живо.
и е било, за да остане.

и не ти казах.
но май вече не можем да говорим мълчаливо.

и не искам да се събудя утре. друга.

Thank you :)

2007-12-24T17:49:00.000+02:00

Metz

2007-12-20T21:56:00.000+02:00

OK, let's say, that I still want to die in Paris.

But I want to spend at least a few of my strongest moments in Metz.

Bruxelles

2007-12-16T20:17:00.000+02:00

There's something really special about Bruxelles.

Like the feeling of getting lost, cause there is no train service.

Like looking for a french book in Galerie Bortier.

Like meeting nice people, who don't speak english. Or german. Or anything.

Like getting pickpocketed without noticing. (And then - no money, no VISA, no ID card, no driver's licence).

Like walking up that short narrow street, which has no name.

So many special things about Bruxelles.

And I had the chance of experiencing them just hours ago.

2007-12-12T00:00:00.000+02:00

2007-12-11T00:28:00.000+02:00

P=mc²
или
(Poesis = mens.cor²)

граничи, много тънко граничи

2007-12-07T11:56:00.000+02:00

...от три години на ръба на Земята :)

2007-12-03T19:33:00.001+02:00

Morgen.
Prüfung.
Zum ersten Mal so große Angst vor etwas dermaßen komischem.

Nach Thessaloniki

2007-12-03T10:21:00.000+02:00

nur wegen dem Untergang...

der schönste Samstag seit Samstagen:)

***

2007-11-23T04:48:00.000+02:00

Имя твое — птица в руке,
Имя твое — льдинка на языке.
Одно-единственное движенье губ.
Имя твое — пять (?) букв.
Мячик, пойманный на лету,
Серебряный бубенец во рту.
Камень, кинутый в тихий пруд,
Всхлипнет так, как тебя зовут.
В легком щелканье ночных копыт
Громкое имя твое гремит.
И назовет его нам в висок
Звонко щелкающий курок.
Имя твое — ах, нельзя! —
Имя твое — поцелуй в глаза,
В нежную стужу недвижных век.
Имя твое — поцелуй в снег.
Ключевой, ледяной, голубой глоток…
С именем твоим — сон глубок.

М. Цветаева

Hier und jetzt

2007-11-21T12:37:00.000+02:00

cap?

diesmal aber ganz ernst.

Before sunrise

2007-10-30T23:12:00.000+02:00

"...I'm a delusion angel
I'm a fantasy parade
I want you to know what I think
Don't want you to guess anymore
You have no idea where I came from
We have no idea where we're going
Lodged in life
Like branches in a river
Flowing downstream
Caught in the current
I carry you
You'll carry me
That's how it could be
Don't you know me?
Don't you know me by now?"

(Заглавието е под линия. - Б.а.)

2007-10-26T21:26:00.000+03:00

-------------
се населих с поезия, която не ме ползва

страааааашен си, фотев ;)

le petit déjeuner... :)

2007-10-16T22:24:00.001+03:00

Недостатъчно Буковски

2007-10-16T00:04:00.000+03:00

Четеш твърде много Буковски, малката – ми каза той.

И откакто го правиш, ги няма вече приказните залези, които пишеше,

и не споменаваш вече синьото море,

и нищичко не казваш за мечти.

Чета недостатъчно Буковски, казах аз.

И откакто го чета, не пиша за блестящото на изгрева,

не римувам звездите с паветата

и нищичко не казвам за нощта.

Но има страст.

И има пепел.

И прегаряне в думите.

И има отдаденост към думите като в първата любов.

За която също нищичко не казвам вече.

Here

2007-10-13T00:07:00.000+03:00

Жди меня

2007-10-09T22:19:00.000+03:00

"Жди меня, и я вернусь.
Только очень жди..."

Константин Симонов

2007-10-08T22:13:00.000+03:00

M., you promised me a story.
Poems ago.

... и думите

2007-10-06T13:05:00.000+03:00

… и колко много вярвам в думите и в начина, по който ме обичат,
и колко обичам думите и начина, по който те ми вярват.
И ако има нещо, което ще ме спаси от този свят
с гимнастиката в таванските квартири,
с бягането от другия,
със ставането най-чужд с най-близкия,
то това ще са думите.
И ако има нещо, което ще остане от мен, когато най-накрая се осмеля да избягам,
това ще са думите.
И ако има нещо, което ще ми помогне да нарисувам своите картини,
което ще ме заведе на моята си улица и ще ми покаже къде отиде онзи мой живот,
то това ще са думите.

И това ще съм аз.
Там, с думите.

2007-10-05T01:28:00.001+03:00

It’s funny how some insignificant things like having your driver’s exam behind you or holding a small piece of paper in your hand can make you so calm.

On the other side you just can’t find an excuse for what you’re causing yourself. Leading two different lives at the same time,
being not strong enough to take a decision, you know you will later regret,
being afraid of what’s inside of you,
being afraid of keeping it there,
being afraid of letting it go.

Dare you.

Fügungen

2007-09-29T14:10:00.000+03:00

Es heißt
ein Dichter
ist einer
der Worte
zusammenfügt

Das stimmt nicht

Ein Dichter
ist einer
den Worte
noch halbwegs
zusammenfügen

wenn er Glück hat

Wenn er Unglück hat
reißen die Worte
ihn auseinander

Erich Fried

2007-09-22T02:24:00.000+03:00

meet me at the corner,
next to the umbrella.
i'll carry a poem.

and how will i recognize you?

as the poems go

2007-09-20T10:38:00.000+03:00

as the poems go into the thousands you
realize that you've created very
little.

Bukowski

very little.

.

2007-09-11T22:42:00.001+03:00

23:17

2007-09-08T22:27:00.000+03:00

- How much time do we have?
- We have all the time in the world.

You weren't

2007-08-28T19:45:00.000+03:00

You read Bukowski on the table and cry.
You’re so alone in this room, full of unnecessary stuff,
bought for fun,
bought at reduced prices,
bought for the moment.
So many things, just lying on the floor,
like the useless memories in your head.
No people, no emotions – only this stuff,
here and there some colours, distant noises,
snatches of conversations, well forgotten savours.
No people you know, no friends you trust, no melody you love, no line you adore.
And you’re alone,
alone,
alone.
They just take too much from you.
And you don’t give them enough.
And you know, you were not created for love.
You were not created for words.
You were not created.
You were not.

17

2007-08-14T18:41:00.000+03:00

Just a few steps away from my 18 and I haven’t written my Book of 17 yet.
Others have already. Others write their Books of 17, they write to the last page, the last line, the last word. They write till they die.
And they really die.
Cause no one's really serious at seventeen.
At seventeen you are still just young.
17 comes with the quiet steps of a child and when it goes away it already believes in other things.

17 is just too much Paris, just too the people around me and way too a soul of a traveller. 17 like Wien, like London and Berlin. 17 like the bakery across the street, where I will never live, 17 like my 17 moments of lindens, 17 like my fingers, dedicated to the blue ink. 17 like 23:17. 17 like the 17th of October, which is my favourite day, no idea why. 17 like 2007 and like 2017 (call me, when you get there).

I was 17, when I was 16, and I’ll be 17 at least one more year.
I used to be 17, when I wasn’t and I’m not looking forward to become 18 so fast.
At least not in the next few days.

2007-08-09T17:06:00.000+03:00

anonymous, wo steckst du denn?

Einfach ein paar Augenblicke...

2007-07-31T21:03:00.001+03:00

Hier noch zwei Links:

Dmitri's Blog und die Videos auf youtube

Herzlich Willkommen

2007-07-30T13:07:00.000+03:00

An alle, die dabei waren - ein großes Dankeschön für die tolle Zeit, für die voll fetten drei Wochen, für alles, was wir mitgeteilt haben und alles, was wir voneinander gelernt haben.

Keiner weiß wohin uns der Wind treiben wird, vielleicht treffen wir uns noch... +)

Zu Hause

2007-07-28T23:55:00.000+03:00

Hallo an alle, die am coolen Kurs teilgenommen haben und Welcome home an alle, die schon da sind.
Zu Hause ist ein ganzes Gefühl, ist auch ein bisschen komisch und ich könnts nicht genau beschreiben, aber ist schon ganz angenehm. Und irgendwie bequem.
Oder?

Zu Hause ist eine ganze Welt, mit ihren eigenen Geschichten, Farben und Geräuschen. Und auch ohne Geräusche. Und ohne Farben.
Zu Hause ist eine Welt, die immer bei dir ist, wenn du weißt, wo du sie finden kannst.
Zu Hause ist ja auch kein Haus, zu Hause ist du. Und wo du auch bist.
Zu Hause ist alles und nichts, vieles und wenig, das eine und das andere und die beiden in der Mitte.
Zu Hause ist du und ich, wir und wir, und...

Berlin...

2007-07-27T15:41:00.000+03:00

Endlich ein bisschen Zeit für mich am Computer im Foyer...
Morgen komm ich nach Hause, ich freue mich schon auf mein helles Zimmer, auf die viele Bücher, die so rumliegen, auf den ersten Abend zu Hause und auf die Umarmung am Sonntag...

Und du?
Worauf freust du dich? =)

Ich bin ein Berliner!

2007-07-08T01:42:00.000+03:00

... und zwar ab heute bis 28.

P.S. Allen schönen Juli! +)

thanks, frusciante

2007-07-04T23:38:00.000+03:00

лудница.

2007-06-28T00:07:00.000+03:00

лудница.
без думи.
само пищене от ръба на сливиците.
само светлини и музики, и хора, и магия, и викове, и сноу, и всичко.
и искам пак.
пак.
пааааааааааааааааак.