Дойдоха ли офицерите?

Не се влюбвай в поетеса.

Ще има твърде много време

в тишина и тъмнина

пред прозореца, гледащ на запад.

Дни, в които не може да спре да разказва.

И дни, в които мастилото се сгъстява до камък, а тя не може да каже дори една буква от вихрушката вътре.

Онова седефено копче, което запази всички цветове на залеза.

От него остана само споменът за бялата копринена риза, от която го изгубих.

като лист индиго, захвърлен на улицата с есенни листа.

така и сърцето ми пуска цвят от време на време, когато завали.

за 10 години не се научих да закопчавам ципа на якето до горе, когато е студено

по-красива е дори от вятъра.

с длани на жена,

устни на момиче,

и целувка по очите, която прави дом.

докато търся стара статия в пожълтяващ вестник,
не усещам
как избелелите букви се плъзват по втвърдилите се страници
и се разтапят в нагорещените фуги между дъските.

от вестника остава само шумът на жълта хартия.

В лутането между метафизичните моменти и рационалните мисли как всъщност всичко е толкова реално и докосваемо,

между качването в изпотеното метро късно вечер и скърцането на зеления люлеещ се стол в заглушен следобед,

между вечери като тази и сутрини като след около два дни,

има няколко неща, които ми дават котва 
- или вятър -
за да ме върнат на точното място.

и това най-често не са неща.

"...there are no transcendent themes in life. In all cases things are here and they're over, and that has to be enough." - Richard Ford

Кажи го на дълбоките следи от люлеещия се стол, събрали всички разказани истории в гънките си, Ричард.