Ето я отново моята Германия. Такава, за каквато едно време си мечтаех; такава, в каквато исках да избягам, когато исках да избягам.
Събуждане под звуците на чуруликащите птички и далечното прибръмчаване на отделни, ранобудни коли. Отваряне на външната врата и излизане на една улица, която е точно толкова зелена, колкото най-зелената улица, която някога съм виждала във Виена. Слънцето, което още дори не е стигнало до момента, в който ще надникне зад рамото ми, а само подава лъчи на белите облачета, които все още бавно плуват по небето, със забавената стъпка на все още сънени.
Вървя по улицата така, както съм си представяла, че ще вървя, със същите гуменки и гривна на крака, и всичките съвпадения на тази картина с онази в главата ми от последните две-три години ме карат да се усмихна широко и да се поклащам наляво-надясно в ритъм с мелодията, която си тананикам.
Завивайки по съседната улица, пресичайки по една пешеходна пътека, която помни стъпките ми от последната половин година, осъзнавам, че този път оставям други следи по белите линии. Минавам покрай фурната, от която се носи не онзи аромат на току-що извадена бяла франзела с хрупкава пооранжавяла коричка, а галещият плътен и леко влажен мирис на прясно изпечен черен хляб със семки. И просто вдишвам дълбоко началото на деня.
На светофара сякаш съм спряла във времето, което продължава да се движи, и за миговете, за които знам, че са само мои, обгръщам с поглед разцъфналите нарциси, дърветата, отрупани с розови листенца, сгушени в набъбналото зелено многолистие и първите павета на пешеходната зона, в пространството между които са се излегнали по няколко малки цвята от пролетта.
Не знам дали има по-нежен допир от този на ранна пролетна утрин, способна така да те докосне с нослето по врата ти, че да усетиш само дъха й, способен да запоти прозореца ти към изгрева. Няма по-меко от едно събуждане, узряващо в допира на две тела, съгласувани в мекотата си на капки пролетен дъжд. Няма по-пролетна пролет от тази, в която знаеш, че във вените ти не тече кръв, а светлина. И няма по-плавно носене по въздуха, когато самото ми сърце лети от лекота.
Събуждане под звуците на чуруликащите птички и далечното прибръмчаване на отделни, ранобудни коли. Отваряне на външната врата и излизане на една улица, която е точно толкова зелена, колкото най-зелената улица, която някога съм виждала във Виена. Слънцето, което още дори не е стигнало до момента, в който ще надникне зад рамото ми, а само подава лъчи на белите облачета, които все още бавно плуват по небето, със забавената стъпка на все още сънени.
Вървя по улицата така, както съм си представяла, че ще вървя, със същите гуменки и гривна на крака, и всичките съвпадения на тази картина с онази в главата ми от последните две-три години ме карат да се усмихна широко и да се поклащам наляво-надясно в ритъм с мелодията, която си тананикам.
Завивайки по съседната улица, пресичайки по една пешеходна пътека, която помни стъпките ми от последната половин година, осъзнавам, че този път оставям други следи по белите линии. Минавам покрай фурната, от която се носи не онзи аромат на току-що извадена бяла франзела с хрупкава пооранжавяла коричка, а галещият плътен и леко влажен мирис на прясно изпечен черен хляб със семки. И просто вдишвам дълбоко началото на деня.
На светофара сякаш съм спряла във времето, което продължава да се движи, и за миговете, за които знам, че са само мои, обгръщам с поглед разцъфналите нарциси, дърветата, отрупани с розови листенца, сгушени в набъбналото зелено многолистие и първите павета на пешеходната зона, в пространството между които са се излегнали по няколко малки цвята от пролетта.
Не знам дали има по-нежен допир от този на ранна пролетна утрин, способна така да те докосне с нослето по врата ти, че да усетиш само дъха й, способен да запоти прозореца ти към изгрева. Няма по-меко от едно събуждане, узряващо в допира на две тела, съгласувани в мекотата си на капки пролетен дъжд. Няма по-пролетна пролет от тази, в която знаеш, че във вените ти не тече кръв, а светлина. И няма по-плавно носене по въздуха, когато самото ми сърце лети от лекота.
Обичам те, Триер. Такъв зелен. И свеж. С гласа на птичка и дъх на пролет. И сърце на мъж.
No comments:
Post a Comment