Daumenkino

Ако вчера по това време на нощта можех да издам книга, заглавието щеше да бъде "Днес срещнах един мъж."

А не знаех. Не можах веднага да позная, че ще е магьосник. Беше леко странен, сякаш затворен в своя свят, от който излизаше само когато се усмихнеше много широко. А той май не се усмихваше чак толкова. По-скоро се засмихваше с онова елегантно пречупване на усмивката в десния ъгъл на устните. С една червена риза, която ми напомни отдалече на една моя детска тениска, която ставаше още по-червена на залез. И с една такава червеникава коса, която на нищо не ми напомни. Освен може би на това, че цветовете понякога само пречат да видиш същността.

Ако вчера по това време на нощта можех да издам книга, заглавието щеше да бъде "Пак срещнах един мъж."

В съдържанието щеше да пише на коя страница е стихотворението "Веднъж срещнах един мъж". След това къде се намира текстът "Es geht um einen Mann...", стихотворението "I once met a Peet" и новият текст. За новия срещнат мъж.

Срещнах го вчера и не го познах веднага. А той беше способен да накара цялата зала да замълчи така, че да се чува само бързото прелистване на снимките, което напомняше на пукащи съчки в толкова оранжев огън със сини езици. Той беше способен да ме извади от главата ми и да ме постави в черно-бялото на снимките си, без дори да се познаваме. (По-късно, след като се запознахме, ми каза, че съжалява, че си е оставил фотоапарата вкъщи, защото би искал и от мен да направи палцово кино.) Беше способен да събуди the blue bird in my heart и с леко подбутване по крилцето да я пита кога пак ще пусне мастилото да се излее на листа. Успя да ме постави на онова място вътре в самия фотоапарат, точно когато блендата се затвори, и оставаш сляп за части от секундата, сляп за света пред обектива, загледан единствено в самия себе си. 

А когато вече си тръгнах, той пак беше някак си с мен. Не усетих дъха му зад себе си и не чух затварянето на обектива, но когато връзката ми се развърза, не се наведох, за да я завържа. Оставих я така и се прибрах до вкъщи. И имах чувството, че съм изминала повече път, отколкото всъщност извървях. Че съм стигнала по-далече от улицата на захарния връх до улицата на ангелите. Имах чувството, че стигнах Цюрих. И че някой е изгасил светлините. Защото виждах всичко така, както е - в черно и бяло. В тъмна улица и развързана бяла връзка. В черната нощ и в бялото на тефтера ми. В черното на комина и в бялото на ангелското крило зад него.

Ако вчера по това време на нощта можех да напиша книга, цялата щеше да е изписана с "Днес срещнах един мъж."

И щях да сложа много снимки вътре. На себе си след срещата.

Защото може да оценим това, което ни е дал някой човек, когато погледнем в себе си, след като ни е докоснал.

А вчера вечерта аз бях едно палцово кино, чиито снимки прехвърчаха като влак, който профучава покрай теб на перона, развява косата ти и хвърля кичури точно пред очите ти, и те оставя с търсещ поглед, който крещи за следващия. Вчера вечерта аз бях едно палцово кино, заснето точно в онзи миг, след като прочетеш стих на някого и се чудиш в коя посока да вдигнеш погледа си, за да не срещнеш неговия. Просто защото ти е малко неудобно в реакцията. Вчера вечерта бях серия от снимки, подканващи за допир с лъскавината на гланцовата си хартия и подвързани с кожен надпис декември 2009. момиче със стих. Вчера вечерта душата ми не беше пъзел, а снимки, нахвърляни една върху друга, снимки без фокус и без цветове, без престореност и без позиране. Една аз, изчистена от скрежта на зимната сутрин, която гали прозорците, когато не искам да се събуждам. Една аз, без прахта, струпала се по рамената ми от кулисите на ежедневието. Една аз, с развързаната връзка, с треперещото в ръката и с вярата, че мога да бъда поет и с по-малко от два живота.

И ако вчера по това време на нощта можех да бъда поет, заглавието ми щеше да бъде "Днес срещнах себе си."