Преди години на един училищен концерт слушах една любовна песен, в което се пееше нещо от рода на: „Когато те няма, дори бозата не ми е вкусна” или нещо такова. Като чух заглавието, не се смях толкова много, колкото останалите около мен, защото просто се замислих.

Не е задължително да казваме нещата поетично. Не трябва да е в рима, за да бъде искрено. И не трябва да е под формата на серенада, за да идва от сърцето и да стига до сърцето.

Може да е просто и реално. И това да е достатъчно, за да е истинско.

Като например, че ако те нямаше теб, нямаше да знам колко е забавно да чакаш боклучиите да изпразнят кофите и да освободят улицата, за да тръгнем към Витоша.

Ако не беше ти, нямаше да знам колко жълта е нощта, докато те чакам, седнала на ръба на тротоара и при всяко изръмжаване на мотор по улиците в околността да подскачам в очакване.

А и нямаше да знам, че има неща по-силни от разстоянието. Че има едно „тук”, в което винаги мога да бъда истинска, без да ме е страх от това как ще бъде прието.

Ако те нямаше теб, много от нощите ми щяха да са много по-самотни и прекарани в тихия ужас от собствените ми мисли. Ако не беше ти, нямаше да огласям толкова много вечери със смеха си на дрънкащи тенекиени кутии.

Нямаше да го има и часовника ми, изгубен и намерен на затихналите плочки, по които претичвахме в радостното очакване на поредната чаша капиталистически чай.

И ако не беше ти, нямаше да знам какво е да топлиш сандвич в леглото си и да размразиш сладолед в хладилника. Или да се разхождаш по празните съботни улици на заспало норвежко село и да се сгрееш в единствената селска кръчма.

И ако те нямаше, сигурно никога нямаше да изляза от синята пижама на примирението с погубващите мисли, и щях да остана в неведение за най-вкусната закуска.

И знаеш ли, никога нямаше да облека яке, дебело две педи, да нахлупя каска и да прописквам от страх, возейки се по препълнените с коли булеварди в края на работния ден. И още нещо нямаше да знам – че в края на филма те не се оставят да бъдат бетонирани наистина, а това е само метафора на тяхната любов. И че обувки не се оставят на перваза на прозореца. И че не се слиза от влака просто така. И че ябълковият сладкиш не трябва да е лъскав, за да е вкусен. И че една приятелска прегръдка на лист хартия може да спаси душата ми от съдбата на позастаряла пилешка пържола в самотен неделен следобед.

И нямаше да знам, че за всичко си има време. А може би и място.

А всъщност може би и аз бих могла да те науча на нещо - че някои неща съществуват дори отвън ограниченията на времето и мястото.

И нямат срок.