И само, Берлине…

Берлине…

Ти си като далечен мъж.

Да те обичам, е като да се опитвам да обичам мъж от разстояние.

Да съм влюбена в теб, е като да следя с поглед неговите движения и да си представям как точно усещам мекото на пръстите му по мекото на талията ми.

Да искам да те обичам и да не мога да си го разреша, е като да искам да докосна наболата му брадичка и да целуна загатнатата трапчинка, но да си представям всичко, седейки на около един метър от него, неспособна да стигна до него.

Страх ме е да го доближа, за да не убоде.

Страх ме е да го заобичам, за да не ме нарани.

Страх ме е да те обичам, Берлин, страх ме е да те опозная.

Страх ме е да се запозная с някоя твоя страна, която няма да обичам.

Страхувам се да заживея с теб, за да не се окаже, че през цялото време си бил само мечта.

Страх ме е да прокарам пръсти по заоблените ти павета, разпускащи от жаркото слънце нощем, завити с тънкия воал на уличните лампи. За да не се убода.

Страх ме е да се оставя да ме погалиш със светлината на цветните си лампи, за да не ме опариш.

И ме е страх да се събудя и да тръгна смело по широките ти улици, за да не се каже, че не водят наникъде.

Защото, Берлине, ти си единственото, което обичам в момента с наивността на ученичка в първата любов. Ти си единственото, в което мога да се вкопча с вярата, че си пасваме като две пластинки от едно цяло. Защото ти си, ти си вторият мъж, когото мога да обичам така, както съм обичала първия мъж - с пламък, с наивност, с трепет и нежност, с вяра, че съм само твоя и със страх, че не си само мой.

Ти си моето събуждане сутрин рано в една стая с отворен прозорец, през който се прокрадват слънчеви лъчи, по които се пързалят гласове и стъпки на хората отвън.

Ти си моята бяла франзелка със сирене за закуска, съпроводена от чаша гъсто мляко с какао с щипка канела.

Ти си моята безцелна разходка по прихлупените улици, обгърнати в дървета, оцветяващи с листата си лъчите в зелено.

Ти си обядът ми в малкото кафенце, сервиращо багетка с хумус, сирене и патладжан, и спокойните маргаритки на масата, които потрепват във вазата от лекия вятър.

Ти си следобедната ми книга под леко хладните завивки в затоплената от слънцето стая, караща ме да се усмихвам, докато се завъртвам странично или по корем.

И привечерният ми поглед към залеза, който се потапя в мъждукащото пространство между сградите с високите тавани.

И си голямата хрупкава салата за вечеря с панерчето хляб върху дървената маса на някоя широка улица, под някое широко дърво, в листата на което луната хвърля перли.

Ти си моята мечта, Берлин.

Която няма да е вечна.

Защото знам, че ако дойда завинаги, все някога ще се спъна в някое изскочило паве. И знам, че ако дойда, все някога ще опозная и грубата ти страна. Все някога ще си дъждовен, замръзнал, обвит в скука или прекалено изморен под препичащото слънце.

И ако дойда завинаги, знам, че стаята със слънчеви лъчи от моята мечта ще се окаже с прозорци на север.

И знам, че няма да има бяла франзелка със сирене за закуска, а просто ябълка в забързаните крачки към метрото.

Прихлупените улици все някога ще бъдат пусти и клоните оголени и малкото кафенце ще затваря точно в четвъртък на обяд. И слънцето няма винаги да се потапя точно между сградите.

Защото това е само част от мечтата. Мечтата да те обичам и да бъда с теб.

Затова, Берлин. Нека останем приятели.

Нека останем любовници.

Ти ще ти тук, а аз ще съм там.

Всеки със своя ден, всеки в своето ежедневие и всеки със своите си грижи.

Ще те виждам понякога, от време на време, ще мечтая за теб, ще разглеждам твои снимки, ще си те представям.

Ще се срещаме рядко, от време на време, за няколко мига докосвания, за парещото усещане под пъпа и за изтръпването на дланите ми.

Ще те усещам понякога, от време на време, ще докосвам челото ти с бръчки и ще ги намирам за красиви, ще галя зрелите ти ръце и после ще целувам пръстите ти. А ти ще ми даваш усещането, че си само мой, че си истински мой, точно тук и точно сега.

Не винаги.

И не завинаги.

Само тук и само сега.

Само за мен и само с мен.

Жив до полуда, жив до изтръпване.

Само тук и само сега.

Като в мечта.

Берлине, обичам те.

И не мога да спра да пиша за теб, дори когато клепачите ми натежават и утрешният ден ме причаква зад гърба ми.

Обичам те, обичам те, обичам те.

Като фанатикът, готов да крещи името ти секунди, преди да бъде разстрелян.

Като момичето, прекарващо часове над розовия лист, съчинявайки любовни стихове.

Като приятелят, готов да се отзове в най-неудобните часове и на най-неудобните места.

Обичам те – като момчето от съседния клас,

обичам те като приятел,

обичам те като съветник,

обичам те като дъжд,

обичам те като мъж.

И бих могла да пиша стихове, ако не ме беше толкова страх.

И затова ми е толкова трудно да ти го кажа.

Можем ли да си вземем сбогом, преди да сме се обичали?

Мога ли да ти кажа, че си тръгвам, преди да съм дошла?

Мога ли да те целуна за сбогом, преди да си ме целунал за здравей?

По-добре ли ще е да не се оставя да те обичам пред това да те оставя да е нараниш?

Да послушам страха, който ме държи далеч от теб, или страстта, която ме дърпа към теб?

Да оставя мечтата мечта или да скоча с нея в реалността?

Това май не е любовно писмо, Берлине.

Даже май никак.

Защото още не мога да си позволя да те обичам.

И не мога да ти се отдам.

И още не мога да ти кажа, че идвам да съм заедно с теб с увереността, с която някои хора лягат на влаковите релси и сърцето им тупти с ритъма на приближаващия влак.

И не мога да ти кажа, че искам да ме обичаш, защото не знам дали ще можеш.

Но ако си готов за мен, ще мога.

И ако можеш и ти да ме обичаш, ще дойда.

И ако ще ме вземеш в твоята прегръдка и ще ми дадеш да послушам дъха ти, ще бъда само твоя.

С цялото си сърце. И цялата си любов.

Защото, Берлине…

Защото…

И само…

Дай ми знак.