не знам кой поглежда тук и в момента ми е трудно да ме интересува.

омръзна ми да съм уморена, но съм уморена, за да бъда друга.
и не мога да го повярвам.
и не искам да го повярвам.
не искам да има такова нещо като такава злоба към най-близките и такова отдалечаване от най-близките и не искам да я има тази сивина, която поръсва всичките ми чувства с пясък.
и много ми се иска фотев да беше тук.
и ми се иска да беше април, сякаш това щеше да промени нещата.
не искам да го повярвам.
искам да го променя.
или да го изтрия.
или да го надживея.
или да го забравя.

die zauberin ми беше казала, че ако изтриеш болката, изтриваш живота.
а ако изтриеш живота?

имам чувството, че пропускам достатъчно много с всеки миг, в който се самоубеждавам, че не става.
изпуснала съм достатъчно много 1973, прекалено много джаз вечери на свещи и всъщност съм получила безкрайно много.
и енергията, която изпращаш, ще ти се върне.
може и не сега, може би не тук, може би не с този човек или с тези думи.
но ще дойде.

и искам да махна от себе си всичките тези възможности да си спомням толкова много неща и да си ги спомням в картини, и всичките тези потребности да мечтая в аромати за неща, които няма да ми се случат сега, освен ако не стъпя.
и ме е страх да прескоча стъпалото, защото ме е страх дали няма да ми е студено навън. и ме е страх, че ще искам да погледна назад. и ме е страх, че ще погледна назад. и ще ме е страх.
искам да махна от себе си тази обреченост на умореност, която сама си насаждам, и искам да е пролет и да съм на друго място и да го няма това отдалечаване.
и да го няма това ежедневие, и тези трамваи, и тези студове, и да няма нищо освен онова, в което искам да вярвам.

и искам да изкрещя, и искам силата, за да реша, и искам някой да ми каже кое е редно и кое ще ми се струва смешно след няколко години.
и не искам да има време. и време напред. и назад, в което да се оглеждам.
и не искам да има будилник, който на сутринта ще събуди в мен едно друго момиче, не толкова живо и не толкова болящо, и не толкова накъсано отвътре.
и не искам да има една нощ, която ще ме накара да заспя, за да се събудя утре със залепени рани, без следи от цялата тази живина, която изпитвам сега.

никога не съм можела да се радвам на настоящето.
или гледам напред, или назад. или ме е страх от миналото, или ме е страх за бъдещето. или не ми пука само за миналото, или само за бъдещето. или не мога да вярвам в миналото, или в бъдещето.

и не мога да повярвам. и не искам да повярвам, че е невъзможно да е. и не искам да повярвам, че този свят не съществува. вече.

и никъде не ми се ходи вече. освен там. и не мога да повярвам, и не искам да повярвам, и ще дам, каквото ми поиска, за да се върна там. за малко. за минута. за секунда. за просто миг, в който вярвам. просто за мига, в който вярвам, че я има онази любов, безусловната, непитащата, неболящата, в която е достатъчно да ми подадеш ръка, и да става, каквото иска.

и ми е безкрайно трудно да разбера, че не съм права. и ми е безкрайно трудно да се вслушам. и да се замисля. защото предпочитам да съм грапава. защото предпочитам да го изкарам сега и да не го срещам после. защото имам нужда от него. защото ме ранява сега, а на сутринта се събужда едно съвсем друго момиче. което е безкрайно мъртво. и неболящо.

защото ако не са тези картини, няма да има нищо.
и ако не са онези думи, значи не е имало нищо.
и ако е нямало нищо, нямаше да е живо.
и е било, за да остане.

и не ти казах.
но май вече не можем да говорим мълчаливо.

и не искам да се събудя утре. друга.