Там. Тук. Винаги. За теб.

Не, не е в смисъла на онази любов, в която толкова исках да вярвам.
Не в смисъла на онази любов, в която ме хващаш за ръка, и да става, каквото си поиска.
И даже няма нищо общо с „Искам да вярвам в онази любов, в която те прегръщам с цялата вяра на света, че си принадлежим”.
По-скоро е онова; искам да си винаги тук за мен.
Дори когато не е тук.
Искам го това винаги, цялата тази топлина и сигурност, които то ми дава.
Усещането като в онези надуваеми замъци за деца, когато не те е страх да се хвърлиш в която и да е посока, защото знаеш, че има нещо сигурно, което е там. За теб.
Просто винаги. Дори да не е постоянно. Просто тази винагост, на която можеш да разчиташ.
Като immer für dich da или be there for you.
И няма нищо общо със страст и с обикаляне по улиците на нов град, а е едно друго.
Няма нищо общо с дърпането на пердето в Париж рано сутринта и погледа.
Не е онова тичане нагоре по стълбите, а е едно друго.
Едно такова дълбоко като неделя вечерта.
Едно такова дълбоко като следобеда, в който ми се иска прозореца да беше със западно изложение.
Едно усещане, че можеш да разчиташ на мен. И аз мога да разчитам на теб.
Винаги. Дори когато не е постоянно.
Като онази френска песен по радиото, за която знам, че ако слушам достатъчно дълго, и ако чакам достатъчно търпеливо, ще я чуя отново.
Просто като für dich da.
И защо го няма на български? Просто „тук съм за теб”.
Просто „можеш да разчиташ на мен”.
Просто отговора на „имам нужда от теб”.
Просто отговора на „бъди до мен”.
Ако такъв отговор някога се формулира с думи.
Просто едно постоянно. Едно такова сигурно и топло. Ненабиващо се. 
Но там. 
Тук. 
Винаги.
За теб.