То-зи-град

Обичам го този град.
Този град, в който няма какво да направиш, освен да се влюбиш.
Този град, в който залезът толкова прилича на розова дъвка, която разтегляш от края на планината до средата на небето.
И този град, в който пролетта е толкова фина в движенията, с които приближава.
ОБИЧАМ ТОЗИ ГРАД!
С малките му криви улички, в които кънти пулсът ми.
И с паветата, големи точно колкото стъпалата ми, обути в гуменки.
И ъгълчетата в сряда вечерта, където можеш да си намериш кръгла кутия за бисквити, празен албум за снимки или щъркел на пръчка.
ТОЗИ ГРАД!
И не ми трябва Берлин, когато тук има неща, които ме разтърсват и ме карат да се поразтърся за буквите, пропаднали през скъсания джоб.
И не ми трябва Париж, когато ароматът на прясно изпечен сладкиш се носи от леко открехнатия прозорец на моята кухня, а не от пекарната.
И не ми трябва Лондон, когато и тук вали с толкова наситените цветове на изливащото се море.
САМО ТОЗИ ГРАД.
Само в този град живея сега, и само тук трептя с тази осъзнатост на трептенията, и само тук чувам ехото на пулса си, когато отвориш прозореца сутрин.
И само в този дъжд подскачам с детската си радост, както когато балонче хвърковато/червено като мак се прибираше да си играем на нашия балкон.
И само в този град я има онази поезия, която запотява стъклата, докато пиеш чай от джинджифил и усещаш как Dancing in the moonlight тръгва от стъпалата ти и се промъква бавно нагоре.
ТО-ЗИ-ГРАД!
Този град няма нищо с общо с онзи град, в който аз съм роден.
Не притежава онази тиха примиреност и я няма тази саморазбираност от само себе си, че е винаги там за теб.
Не ми предлага онази дълбока сигурност и мекотата на две длани, в които можеш да скочиш и от ръба на света и те пак ще те хванат.
Но и не ме натоварва с онзи тежък грохот, с онзи така наслагващ се тежък дъх, с онова дразнещо хриптене и покашлянето, което трябва да ти напомни за неговото съществуване.
Не.
Този град тук ми дава достатъчно вятър, за да се понеса няколко сантиметра над земята.
Този град тук не ме събужда с викове и крясъци, а с шепот в ухото.
И този град тук ми дава точно толкова, колкото ми трябва, за да разперя ръце по средата на улицата и да се завъртя.
Ей-така, както си вървя към себе си.