и всеки дъх...

Градът ми се събужда.
Аз го събуждам.
Градът, който ме посрещна не с разтворени обятия, а с нещо подобно на ръце, скръстени отпред, сега лежи в моята прегръдка.
Събуждам се първа, заедно с претичващия по перваза на прозореца слънчев лъч, проправил си път през зелените корони на дърветата. Той спи, сгушен до мен, и по притрепването на клепачите му мога да позная какво сънува.
Моят град, който тогава не беше мой, който тогава дори не беше сигурен дали иска да ме допусне до себе си, сега е убеден, че си принадлежим с онази убеденост, с която подминаваш красиво момиче, което ти се усмихва, и след две крачки се връщаш назад, твърдо решен да я заговориш.
Градът ми се разсънва бавно, протяга се като котка, която те подканва да я погалиш по коремчето, отваря бавно очи и поглежда към мен с целия копнеж на пролетно утро.
В очите на града ми все още виждам отблясъци от вчерашната нощ, все още виждам отражения на картината, в която се прибираме по паветата в събота вечер и аз се возя отзад на колелото през синьото.
В очите на града ми виждам светлинките от уличните лампи, накацали между клоните на дърветата, в очите на града ми виждам все по-често сбъдващите се обещания за любов до върховете на пръстите ми, в очите на града ми виждам себе си, карайки бясно към залеза в неделя следобед.
Ставаме бавно и мързеливо от леглото, без да си задаваме въпроса какво ще правим днес и колко от деня ни принадлежи, защото знаем, че имаме цялото време, което поискаме да вземем за себе си. Закусваме бананов сладкиш с шоколад, който забравих във фурната за точно толкова минути, колкото му трябваха, за да получи тази подканващо хрупкава коричка. Наслаждаваме се на всяка секунда, в която шоколадовите парченца се разтапят под небцето ни и събуждат сетивата ни стъпка по стъпка, хапка по хапка.
Веднъж разсънени, поканени от карамелените лъчи на слънцето, вдишали зеленината през прозореца, решаваме да излезем навън.
Навън мирише на разпукващи се цветове, на разлистващ се живот и моето сърце, освобождаващо се от черупката страх да бъде наранено. Площадът е пълен, кафенцата вече са изкарали масичките навън и са метнали шарените одеалца на столовете. Въздухът мирише на удоволствието, с което хората се наслаждават на топлия чай и току-що изпечените гофрети със сладолед, който се разтапя от допира с топлото и напоява хрупкавите ръбчета.
Обичам този леко разкривен площад, поглъщащ ме в прегръдката си от изрисувани сгради с малки прозорчета. Обичам тези павета, запечатали милиони стъпки, спомени, мечти, станали свидетели на хиляди сплетени ръце, обещания и звънък смях. Обичам сергиите с цветя и постоянството, с което огряват улиците от сутрин до вечер, и през тъмната зима, и през свежите пролетни дни. Обичам и дядото с кестените в левия ъгъл на площада, който разказва истории на италиански, които понякога разбирам. И просто обичам онези камбани, които са толкова част от моя град, колкото и сините павета, които изведнъж стават червени, и колкото уличките, които се свиват все повече и повече, докато не се срещнат в малък триъгълен площад, където те чакам, и са толкова част от този град, колкото и светофарите, на които минаваме на червено, защото няма никой, и са толкова част от този град, колкото и маковия кекс в червеното кафе на онзи ъгъл, където тънката улица се влива в още по-тънката, и са толкова част от този град, колкото съм и аз, и този град е толкова част от мен, колкото и сънищата, в които се събуждам от трепета в корема, колкото всички цветове, мириси и картини, които пазя от отминали градове, и той е толкова част от мен, колкото аз съм му посветена с цялото си побъркано същество, колкото съм му аз посветена със синевата на пръстите ми, потопени в мастило, колкото съм му посветена в онези минути, между съня и реалността, и аз обичам този град, и аз съм влюбена в този град, толкова силно, че дори не мога да си помисля да почувствам друг, и съм толкова влюбена в този град, че не искам да се прибирам, и не искам да спирам, и искам да продължавам да карам в залеза, и нека паветата ме водят, и нека ми покажат посоката, и обичам светлините на този град, и неговия мирис на гофрети, и неговите звуци на камбани и играещи деца, и обичам вкуса му на грозде, набрано от хълмовете, които го обгръщат, и обичам шума му на река, която тихо тече покрай зеления бряг, на който се излежаваме, и обичам този град с тази караща ме да настръхна магия от сини и лилави цветове, които, осветени от луната, приличат на Аурора Бореалис, където също ще отида, но сега обичам този град.
ОБИЧАМ
С цялата красота на едно сърце, което допреди време се е страхувало да чувства.
С цялата красота на едно сърце, което досега се е крило и пазило, за да не би случайно да бъде наранено. С цялата посветеност на едно сърце, което достатъчно дълго се е лишавало от трепети, за да бъде сигурно, че трепетите няма случайно да донесат болка. Но сега се разтварям.
Сега се разтапям в прегръдката на този град, който е готов да ме поеме в себе си, да ме приеме такава, каквато съм, и да ме обича за това, което вижда вътре в мен. Сега трептя от емоции и пулсирам в тоналности, които преди това никога не съм достигала, сега треперя от свобода и от изчистеност на чувствата и обичта ми е искрена като пролетно утро, като лятна вечер и като есенен следобед. И аз съм част от този град и той е част от мен и най-хубавото, и най-красивото, и най-прелестното е, че го осъзнавам...
всяка една секунда, всеки един момент, всяка крачка и всеки дъх...
...обичам.