...и в страничното огледало виждам само...

Ето я.
Една друга свобода на едно друго място в един друг вятър, който съществува само с нашето движение.
Ето вкуса на една свобода, която ми се искаше да опитам преди години, само че получавам сега, съвсем неочаквано, съвсем спонтанно, просто ей-така, още преди притеснението ми да е прераснало в страх.

Скачам отзад и вятърът започва.
Не става въпрос за изминаването на няколко километра, за потракването по паветата и изръмжаването на светофара.
Става въпрос за хиляди километри вътре в самата мен, разстояние от мен до другите, от страхливата и затворената мен до усмихнатите вас.
Не става въпрос за впитите ръце около кръста за повече сигурност.
Става въпрос за онова страхотно усещане да гушнеш и да не искаш да пуснеш.
И не става въпрос за кратко зареждане на бензин на онези стари сини колонки.
А за зареждането с усмивки, с радост, с подскоци и с настроение.
И не за излизане от града и поглед отгоре.
А за едно излизане от ежедневното, от скучното, от омръзналото и замръзналото и една проста свобода...
Свободата, която вее косата ми, когато погледна в страничното огледало и зад крайчето на каската виждам само малко от пътя зад нас и усмихнатото синьо небе.
Цялото наше.

Благодаряяяяяяяяяя!