София мирише на жена.
София ухае на липа, на една странна и понякога напълно неаргументирана и неразбираема за теб нежност и защита. На едно непомръдващо „Тук съм.”, за което дори не си сигурен, че си заслужил.
София мирише на застиляща те прегръдка, на топлата вътрешна част на ръката, където знаеш, че винаги можеш да се сгушиш - там, в мекото между рамото и лакътя, в меката кожа, в която притискаш чело, когато заплачеш и мама те прегърне.
София ухае на сигурност, на принадлежност, на постоянното присъствие и доверие. На отворена прегръдка, която те очаква. Когато дойдеш. На мекия глас на мама, която в лилаво-сините нощи без ток ти разказва приказката за „детенце хубаво, пиленце любаво” от онази малка квадратна бяла книжка с дебелите корици и огънатите ъгълчета.
София мирише на бели тапети със сини рошави патенца, станали свидетели на много твои бебешки сълзи и детски радости. На тъмно розова блузка на ресни, която току-що нежните ръце на мама са сгънали и са прибрали в гардероба. С онзи жест на мекота и заглъхващото в примиреност затваряне на скърцащата дървена врата на гардероба.
София мирише на ненатрапчива загриженост, на една винаги отворена за теб врата, която не крещи името ти с последните издрезгавяли нотки на гласа си, а те примамва с нежната мелодия на детска песничка, която дочуваш сякаш идваща от един друг свят. София няма нищо общо с вкопчени в раменете ти ръце, които те разтърсват, за да се спаси от това, дори да си помислиш да си тръгнеш. София е много повече карамеленото звънче на вратата, когато се прибираш вкъщи. И е много повече сигурността, че тук си ти и си обичан без условия, без задължения и без черни и червени точки.
София е мекота. София е „Тук съм, ако имаш нужда.”, София е „Ще се радвам пак да те прегърна.”, София е без думи тук винаги си у дома. И си винаги обичан.

Триер мирише на мъж.
Триер мирише със силата и решителността на младо момче, на прочистващия неочакван дъжд и на току-що избръсната мъжка брадичка, която те примамва с мекотата си, но в следващия момент те убожда с категоричните прорастващи косъмчета.
Триер мирише на влажен асфалт вечер и на силни мъжки ръце, които могат да те вдигнат и да те отнесат в нощта, а ти можеш да се вкопчиш в изпъкналите мускули и само да предполагаш къде ще те отведат.
Триер мирише понякога на студеното отблъскване на мъжки поглед, който не иска да има нищо общо с мен, а друг път ме поглежда с онова диво желание да ме има, тук и сега.
Триер е онзи звук на плъзгането на бръснарско ножче по кожата, който можеш да чуеш само ако си много близо; само ако си толкова близо, че да те е страх от пронизване. Звукът на кънки, плъзгащи се по леда с онази скорост, с която от вчера се затичваш към утре, където нямаш търпение да стигнеш, звукът, с който остриетата им с лекота отделят стърготини от замръзналата повърхност. Онова „сссс” в секундите, преди да завали, онова „сссс” в секундите, в които двата облака поглъщат един друг и обгръщат един друг със студените си езици. 
Триер е онзи звук на перото ми, впиващо мастилото в белия лист, и последните няколко движения, когато мастило вече няма и всичко, което се впива между редовете, е болка. Триер е дори онзи звук, когато полееш отдавна забравено цвете и то поеме водата с почти същото „сссс”, с което облаци предупреждават, че ще се разтворят.
Триер мирише на тъмно синьо, гладко, закръглено паве, шепнещо си с локвата до него, която една единствена стъпка е разпиляла настрани. Триер мирише на онези парченца в асфалта, които проблясват по мен, когато се прибирам през нощта и имам усещането, че вървя по звезди. На „Ще светим, ако си добра с нас.”. На „Ще ти покажа пътя, ако се стараеш.”. На „Ще те обичам, ако го заслужиш.” Ако...
На условия. Задължения. Една врата, която се отваря, когато си реши. И се затваря също толкова рязко, ако не си изпълнил някое от нейните условия. Някое от нейните „ако...”.


София е жената, която ме отгледа.
Триер е мъжът, с когото живея.

И двамата ме обичат.
Тя – безусловно.