Не, не ми липсваш постоянно, не казвам нищо такова.
Просто в сутрини като тази, когато камбаните се опитват да надвикат дъжда, се сещам за теб и си те припомням в цялата пълнота на цветовете ти, мириса ти, настроенията ти и усещанията, които ми даваше.
В неделни сутрини като тази, когато заинатилите се сиви облаци продължават да не пускат слънчевите лъчи, си спомням колко беше хубаво, когато в неделни утрини като нашите, когато игривите зелени листа на дърветата пускаха слънчевите лъчи да претичат по ръба на чашата, закусвахме на някоя скрита уличка с трамвай.
В неделни сутрини като тази, в която не ми се събужда наистина, защото когато се отвия, кожата ми настръхва от хладина, си спомням как заспивах с надеждата нощта да мине по-бързо, за да се събудя на следващата сутрин, да оставя слънцето да ме погали по стъпалото и да те усетя с цялото ти обаяние.
И после следобедите в тайната градинка, заровили пулсиращите пръсти в зелената трева, и усещането, че никой друг, никога, на никое друго място на света, няма да бъде толкова щастлив.
Привечер, когато слънцето започваше да се обляга на ръба, хората ставаха по-шумни и даже по-усмихнати и лъчите хвърляха по сградите цветовете на любовта. Наситено оранжево, срамежливо розово и червено, червено, червено като страст.
Вечерите, обсипани със звезди, които не можаха да се видят от светлините на града – сякаш си в голямо светещо кълбо, което отскача от земята и иска да стигне небето, и сияе в безброй посоки, и пулсира вътре в себе си точно така, както и аз пулсирам, както и аз светя, както имам чувството, не, както знам, че стигам небето.
Началото на нощта, която с първата си прозявка прибира някои по къщите, но не достига с ръката си сърцето ми, в което сякаш са се насъбрали сили от всички крайчета на земята и се боричкат помежду си. И с настъпването на нощта знам, че сме сами и мога да ти подаря душата си – в малката ми шепа, с треперещи ръце от непозната досега тръпка в корема ми.
И всъщност няма защо да ти пиша толкова невинно – нямаше нищо общо със срамежливите трепети на млада ученичка, не – беше екстаз, беше тръпка, беше непрекъсната настръхналост на тялото ми, беше небивало, от сутрин до вечер, от сряда до вторник, от мига, в който отворя очите си, до момента, в който ги затворя за малко, само за няколко часа, само за кратко, докато слънцето се покаже отново, и мога да стана, и да изтичам към теб и да усетя онзи вик в гърлото ми, който напира да изкрещи „Обичам теееее” по улиците, и по тротоарите, и върху паветата, и усещането, че съм толкова свободна, и толкова летяща, и толкова влюбена, че нищо не може да ме спре да се разпръсна от любов, и да те залея от любов, и да попия в теб от любов и просто да бъдем едно. Едно единствено. И завинаги.

Не, не ми липсваш постоянно, не смея да го кажа...
Просто в сутрини като тази, когато камбаните се опитват да надвикат дъжда, си спомням за теб, сещам се за миговете заедно и за това колко много те обичам,
Берлин.