Да пишеш на чужд език е като да искаш да обичаш чужд мъж.

Искаш го, усещаш как кръвта ти става плътна в желанието да усетиш чуждото по пръстите си. Искаш го толкова силно, че дори си го сънувала (и си изтрила съня), че изтичваш в дъжда на улицата и разкъсваш блузата си, за да може да вали право в сърцето ти, за да може това твое червено набръчкано нещо да се напои.

И въпреки това знаеш, че той принадлежи на някой друг. Знаеш, че това не е твоят мъж, не е твоят език. И не само че не е твоят, но е и нечий друг. И всичко между вас е обречено на невъзможност. И всеки опит да прескочиш границата на разрешеното и забраненото ще свърши само с опарени пръсти и обещанието, че повече няма да правиш така. До следващия път.

Да пишеш на чужд език е като да искаш да обичаш чужд мъж, а той да не иска.

Нескопосани, разкъсани обяснения в любов. Размахване с ръце за запълване на времето, докато намериш точната дума. Въздишки дали въобще си заслужава опитът. Рискът. Дали не е прекалено. И дали не е по-добре да си остане така, както преди. Дали крачката не е прекалено голяма? Както когато пресичаш реката, скачайки от камък на камък, и се питаш дали няма да паднеш във водата. Точно така е и когато застанеш пред чуждия мъж и се опиташ да му се обясниш в любов. Дали няма да кажеш прекалено много – така че да го прогониш. Или пък прекалено малко – така че да го отегчиш и загубиш. И всяка дума, всяко изречение е камък от реката. И всеки път се заклащаш леко и се питаш – ще успея ли, има ли смисъл, къде искам да стига въобще? Какво ме чака на другия бряг?

Написаното.

Да рецитираш на чужд език е като да правиш любов с чужд мъж.

Прекалено тиха си, защото не знаеш дали иначе няма да звучи агресивно. Или си прекалено дива в гласа си, отчасти за да придадеш повече смисъл на вибрациите, които се търкулват от сливиците по езика ти и цопват във втвърдилия се въздух.

Гласът трепери, не можеш да намериш правилните думи, всичко, което казваш, е някак си извън теб, някак си до главата ти. Между двата полюса, между предпазливостта и динамиката, между крайностите, в които се лашкаш, всичко, което идва от сърцето, се свива на бучка в гърлото. При всяка втора дума въпросът  - това точната ли е, как ли звучи в чуждите уши? На точното място ли съм? В точното време ли съм? Какво да правя с кичура, който пада пред лицето ми и ми пречи да виждам? А светлината? Ако я загася, няма да мога да виждам. Ако я оставя да свети, ще ме заслепява през цялото време. И ще ми пречи да виждам... чуждото.

Такова ли трябва да е усещането, или някак си различно? Така ли трябва да пари под небцето и по пръстите, или трябва да е по-скоро топло и изпълващо? Толкова конфузно ли трябва да се чувствам, или може и другояче? И защо ли не мога да се отърва от това усещане, че правя нещо грешно?

Защото да рецитираш на чужд език е като да искаш да правиш любов с чужд мъж, а той да не иска.

Да рецитираш на чужд език е като да се съблечеш гола пред този мъж и да имаш усещането, че той гледа през теб.

Уж си там, уж даваш някаква форма на себе си, уж разкриваш душата си, оголваш същността си... а погледът минава през теб. Не като лъч светлина, който пробива материята и пари приятно на мястото, на което те изпълва, а като пронизваща стрела, която оставя след себе си само една дупка, от която да кърви. Съвсем гола, в средата на стаята, или в ъгъла на стаята, или на балкона – по дяволите, това няма никакво значение, просто съвършено оголена, крехка и ранима. И този пронизващ поглед, който мълчаливо те осъжда. И съжалява. И отблъсква.

И въпреки цялата страст, въпреки коприната в гласа ти (или съблечена от тялото ти), и въпреки пламъка в очите ти, и въпреки факта, че цялата гориш, погледът остава същият.

А ти оставаш там.

В средата, в ъгъла или където и да е.

Оголена.

Ранима.

Неразказана.

Неразпозната.

Чужда.

На чужд език.