имам два тефтера.

зелен и син.

в зеления пишех аз - страниците му лъщят с блясъка на току-що окосена трева, в сгъвките на страниците мирише на роса, а там, където съм пропускала редове, сякаш съм оставила място за някое и друго цветче.

в зеления тефтер понякога има текстове, които квакат като жабчета, или пък са срамежливи като гущерчета и се изплъзват, като зачетеш.

зеленият тефтер понякога е като четирилистна детелинка и ми носи усмихнатост през целия ден, друг път като бръшлян се увива около мен и не ме пуска, докато не напиша онова, което извира отвътре.

ако аз съм цвете, то зеленият тефтер е моето стъбло - държи ме изправена, носи мислите ми като разпъпил цвят и се поклаща леко, когато вятърът задуха.

ако съм роса, то зеленият тефтер е моята трева - в него намирам сигурност, карам го да заблести, а той ми дава да се търкулвам по страниците му и да нанизвам буквички като капчици по стъбълцата му.

а ако съм къща, зеленият тефтер е хълмът, върху който стоя - без него съм заникъде, той е моята основа, моето възвишение.

вторият е синият.

пишех толкова рядко в него, че понякога го отварях, за да погледна дали другата кети не е написала нещо вместо мен.

синият тефтер е като тъмнокожа любовница в червените светлини на бара - толкова тъмно син.

има дрезгав глас, дълги, изящни крака и никакъв страх от истината.

синият тефтер не е син, защото е пречистващ като водна струя или освобождаващ като поглед в небето в една такава пролетна сутрин. не е затова.

синият е син като онези нощи, прекарани в чаршафите на матрака на земята и син като трамвайните релси, които отразяваха луната отпред на улицата.

той е син като цигарата след и син като паркета към балкона, на чийто парапет съм облегната, облечена единствено в старата ти бяла риза в тази синя нощ.

толкова е син синият тефтер.

толкова син, че понякога си мисля, че буковски ми го взима, докато не гледам, и реди стихове в него, докато поредната му непозната лежи с голи бедра до него.

толкова син, че ако аз съм продавачка на цветя през нощта, то той е белегът на дясното ми бедро.

ако аз съм цигара, той е устните на жената, продаваща тялото и душата си на ъгъла на павираната улица.

ако съм шия, той е смучката, останала от вчерашната нощ.

а ако съм трамвайна релса в нощта, той е върхът на обувката на пияния, който се спъва в мен.

толкова син и толкова искрен.

парещо искрен.

знам, че обичаш зеления тефтер – какво по-ведро от свежестта на пролетната утрин, проправяща си път към теб в изтръпнало очакване?

и какво по-меко и приятно от чуруликането на първите пойни птички, което те изпраща, докато с бодра крачка се отправяш към училище?

и да, може би никой не би отказал прегръдката на сапфирената нощ, подаваща ти всичките звезди като на длан, разпръскваща ги като зарчета по време на игра.

и топлия дъжд на април, и тихия шум на вълните, и щурчето в планините…

знам, че ги обичаш, скрити в листовете на зеления.

и знам, че не обичаш синия.

но има нещо дръзко в него, има нещо болезнено истинско, настръхващо искрено и до кръв реално в него. има много повече истина в него. и много осъзнатост. и един поглед над живота, който не идва от отвън, а идва от отвътре – от във живота. защото и тъмнокожата любовница, и непознатата на ъгъла, и пушещата на балкона са много по-истински и живи от всички детелинки и калинки. и пулсът им се чува дори по-силно от румоленето на поточето, и проблясващият им поглед се вижда дори по-силно от замечтаните звезди.

приеми го, пораснах. съблякох си училищната униформа. не знам какво ще облека.

ще бъде в синьо.

а аз ще бъда бяла.

а може би и черна.

ще реша.