Обичах те.
Много те обичах.
А сега ще трябва да се разделим.
Не знам кога мина цялото време, не знам защо толкова неусетно се изплъзнаха няколко прекрасни години, и не знам дали мога да ти обясня колко много те обичах. И колко трябва да се разделим.
Не знам как се влюбих в теб, но много те обичах. Не знам защо се влюбих в теб, но знам, че много те обичах.
Обикнах те още в първия миг, в който те видях – помниш ли онази кърваво-червена пишеща машина под дървото в студената зимна вечер? Всички започна тогава.
Не знам колко още мислих за теб, преди да те заобичам. Но те обичах. Много те обичах.
Помниш ли онези няколко кратки разходки, когато все още не знаехме, че пътищата ни ще се преплетат? Помниш ли онази лимонада на гарата, преди да хвана влака? И онази песен, която си пеех още няколко години, преди да разбера как се казва?
Тогава още не знаех, че ще те заобичам. Не беше любов от пръв поглед. И не беше любов от втори поглед. Беше едно постепенно потъване в една емоция, както когато влизаш крачка по крачка в морето и водата облива постепенно тялото ти все по-нагоре и по-нагоре.
Така те заобичах. Бавно и постепенно.
И когато водата стигна до гърдите ми, вече го знаех. Знаех колко те обичах. Знаех, че ще те обичам сутрин и вечер, през зимата и лятото, обичах те дори тогава, когато се спънах заради теб на светофара и си ожулих коляното. Обичах те дори тогава, когато изпуснах влака и се прибрах със закъснение. Обичах те дори… дори тогава, когато понякога си тръгвах.
Не се сърди, че понякога ме нямаше. Не се сърди, че понякога отивах и се връщах чак след време. Не се сърди, че търсех изживявания и другаде. Защото все още те обичах. Много те обичах. А сега ще трябва да се разделим.
Не знам дали ме разбираш. Не знам дали ще се ядосаш, когато изведнъж ме няма. Но искам да знаеш, че пак ще те обичам.
Дори сега, знаейки, че си тръгвам, все още те обичам. Вървейки по улицата, оцапана със залез и сенки на дървета, гледам кафявото листенце, подмятано от вятъра, и се радвам, че моят вятър ме подметна точно към теб.
Дори утре, качвайки се във влака към следващия в живота ми, пак ще те обичам. И няма да съжалявам нито за миг за това, че те обичах толкова. А те обичах. Искам да го знаеш. Много те обичах.
Обичах те в онези раздърпани утрини и в онези загладени вечери, обичах те когато бях далеч от теб и можех само да си те представя в мислите си. Липсваше ми. Дори когато ме нямаше съвсем за малко, винаги се радвах, че те има, за да се върна към теб. Но най-много те обичах, когато бяхме заедно.
Ти ми даваше вяра. Ти ми даде живот. Ти придаде смисъл и на сутрешното ставане, и на следобедната умора, дори на неделните следобеди, които се успиваха в липсата на живот навън. Не знам дали успях да ти го покажа. Не знам дали разбра колко те обичах, или не успях да ти го кажа.
Защото, да, знам, не бях от най-добрите. И не бях от най-послушните. Сравнявах те с другите. Понякога си те представях за друг. На моменти дори не бях сигурна дали не бих се чувствала по-добре на друго място. А в няколко кратки мига, дори не искам да си спомням, бях на крачка да си тръгна.
А те обичах. Колко много те обичах.
Ако е имало някога друга жена, обичала те толкова, колкото и аз, дано пак имаш толкова много обич. Ако е нямало друга, обичала те като мен, съм сигурна, че някой ден ще има.
Защото ти го заслужаваш. И заслужаваш може би дори повече от това, което аз ти дадох.
Обичах те, най-много те обичах, в онези тъмно-сини нощи с жълто-кафеви оттенъци и зелени сенки по фасадите на сградите. Когато усещах тротоара като ледена пързалка, по която се прибирам с кънки. Мисля, че тогава най-много те обичах.
Или пък когато сутрин кожата ми се просмукваше с твоя аромат и пристъпвах към деня с вярата, че ако съм парче от пъзел, то принадлежа точно на това място и в точно този образ. И тогава много те обичах. Закуската под онова дърво, което за всички други е просто дърво, а за мен е мястото, на което за първи път тогава усетих тръпката като електрошок в гърдите на тръгващ си човек.
Обичах те, и колко пъти съм ти го казвала, и колко пъти трябва да ти казвам – обичах те, без да търся доказателства за твоята любов, без да пресмятам, без да рационализирам. И разбира се, че ме беше страх. И може би и затова от време на време се оглеждах наоколо. Може би това е знак, че съм те обичала фанатично. И така да е. Обичах те. Може би е знак, че съм те обичала, защото съм имала нужда от теб. Дори и така да е. Обичах те. А може би съм имала нужда от топлина и доверие. Но не е така.
Обичах те и исках да ти давам. Обичах те такъв, какъвто си, и исках да ти дам колкото се може повече от мен, исках да ме вземеш цялата, исках да ме имаш цялата и да знаеш, че за теб съм готова. Защото те обичах. Много те обичах. И още те обичам. Но сега ще трябва да се разделим.
И дори да не искам да си тръгвам, вече е време. И дори да имам усещането, че мога да остана още, дойде моментът, в който трябва да ме няма повече. И въпреки че искам да остана, въпреки че искам отново да се увисна на врата ти и да ти повтарям колко те обичам, нямам право да го направя. Трябва да вървя. Трябва да си тръгвам.
Но искам да го знаеш. Обичах те. Много те обичах. И пак ще те обичам. Дори в обятията на други.
А ти ще ме забравиш, знам. След време няма да си спомняш младото момиче, което превърна в жена. След време ще имаш друга, ще имаш много други. И всички те ще те обичат. Поне колкото аз. Ако не и повече.
И дори след време да знача нищо повече за теб. И дори отново да се срещнем, и ти да не ме познаеш. Дори след години да се разминем за малко и сърцето ми да претръпне, а ти да не разпознаеш остарялото ми лице. Искам да знаеш. Обичах те. Много те обичах. И сега все още те обичам.
Но когато утре се кача във влака, няма да плача. И няма и да ти махам до последно, докато перонът съвсем изчезне от погледа ми. Денят няма да е сив, и прозорецът на купето няма да се мръсен, и няма да завали.
Ще си тръгна с усмивка. Ще си тръгна с любов. Така, както и дойдох.
Ще си отида без сълзи, а само с издайническата трапчинка. За всичко, което бяхме. За всичко, което ми даде. За всичко, което ми взе. За всичко, което оставих. И за всичко, което взех.
За това те обичах. Много те обичах.
А сега ще трябва да се разделим.
Но някой ден пак ще се срещнем.
Ти ще си все толкова красив, очарователен и мил. Аз може би ще съм пораснала. Може би дори ще остарея. Може би на мястото на днешната трапчинка ще има издайнически бръчици. И там на бузата, където ме целуваше, ще бъде грапаво. Може би ще ме подминеш. А може би ще ме познаеш и ще се усмихнеш. И за миг ще си спомним времето заедно. Болката заедно. Щастието заедно. И как се разделихме.
Обичах те, Триер, много те обичах. И сега те обичам. И тогава ще те обичам. И дори да ме отминеш, няма да ми е мъчно. Защото знам, че съм обичала. Обичала съм искрено, обичала съм чисто, обичах те по детски, обичах те като момиче, обичах и като жена.
И тръгвам към друг.
Но знам, че в нощите, когато асфалтът свети, отразявайки луната, ще си спомням за теб и пак ще те обичам.
No comments:
Post a Comment