Борхес. За слепотата.

Вчера,
между приглушените звуци на далечно празнуващите петъка и онова тихо и познато пропукване на фитила на свещичката, един човек ми разказа за жълтия цвят и Борхес.
Въпреки че остава напълно сляп, Борхес не се чувства затворен в черен свят, твърди самият той. И гледа на слепотата си не изцяло като на пречка или на нещастие, а като на сечиво. И казва за писането:


"Писателят живее, задачата да бъде поет не се изпълнява по определено разписание. Никой не е поет от осем до дванадесет и от два до шест. Който е поет, поет е винаги и се вижда връхлитан от поезия постоянно. По същия начин, както един художник, предполагам, чувства, че цветовете и формите го обсаждат. Или както музикантът чувства чудния цвят на звуците — най-чудния свят на изкуството — търси го винаги, тъй като има мелодии и разнозвучия, които го търсят. (...)

Писателят, както и всеки човек, трябва да мисли, че всичко, що му се случва, представлява само сечива; че всички неща са му били дадени за някаква цел и това трябва да бъде по-силно при човека на изкуството. Всичко, което му се случва, включително униженията, позора, неволите, всичко това му е било дадено като глина, като градиво за неговото изкуство — той трябва да го използва. Затова аз говорих в едно стихотворение за древната храна на героите — унижението, неволята, несъгласието. Тези неща са ни били дадени, за да ги превъплътим, за да направим от нищожното обстоятелство на нашия живот вечни неща или такива, които да се стремят към вечното."

Понякога ми се иска да съм познавала някои от големите. Дори само за една вечер на свещи.