Надявам се да разбереш

Трудно ми е да ти обясня.

„Това, което пиша, не съм Аз.

Това е една възможност на моя Аз.”

Не се сърди.

Че в едното стихотворение те обичам, а в следващото отдавна съм забравила гласа ти.

Това не съм аз.

И не се сърди,

че в единия стих си спомням с усмивка разходките ни около кръглите къщи на София,

а в следващия вече чакам някой друг на стълбичките.

Това не съм аз.

И когато искам да си непознат за малко и да ме изненадаш с обаждане през нощта,

това не съм аз и недей да се обаждаш.

Трудно е да го обясня.

Но когато в един миг ти пиша откровени редове, пропити с чувства,  

а в следващия замлъкна за по-дълго, отколкото би искал, не се сърди.

То е както, когато искаш да изпратиш на някого песен, която ти харесва, но текстът казва нещо, което ти не искаш да кажеш точно така.

Така и аз невинаги съм точно това, което пиша.

Не мога едновременно да съм на няколко места, въпреки че в стиховете си съм.

И не мога да сънувам няколко реалности едновременно, въпреки че с мастилото си мога.

И не мога да говоря с луната, въпреки че в един сън отпреди години тя ме учеше да правя балони с дъвка.

Трудно ми е да ти обясня, но се надявам да разбереш.

Това, което пиша, не съм Аз.

Може би мога да бъда, била съм в миналото или отново бих била.

Но в момента най-вероятно не съм.

Затова не се плаши, когато ти пиша, че те обичам.

И не се плаши, когато ти кажа, че вече не.

Разликата е няколко сантиметра на белия лист,

и това не съм аз.

Не се учудвай, когато намериш нещо в някой стих,

което може  и да не е мое според теб.

Ако откриеш някоя забравена обица,

видиш гримирана мигла

или ме чуеш да си тананикам la vie en rose с грешните думи.

Или с правилните.

Това не съм аз.

Не се учудвай ако в един и същи момент съм в София, Рим и Берлин и всъщност дори седя на пейката до теб,

или радвам се и плача едновременно.

Това, което пиша, не съм аз.

Надявам се да разбереш.

Не живея в град, изтъкан от светлини,

и розовите залези са, обективно погледнато, доста рядка гледка от моя прозорец.

Рядко придърпвам звездите за опашките им

и понякога се спъвам в тези павета, които всъщност толкова обичам.

Но това не съм аз.

Не се учудвай, ако ме видиш в светлосинята ми пижама,

а малко след това отново тичам под дъжда по нечии чужди тротоари.

И никак не се изненадвай, ако днес мечтая за къщата на скритата улица,

а утре вече пътувам към дървената къщурка от сини греди в наситено зеления ми Прованс.

И не се учудвай, ако се разберем да се чакаме на някоя гара и аз не дойда.

Или дойда толкова рано, че да измръзна от студ, докато те чакам.

Не се учудвай и не се сърди.

Че днес те обичам толкова,

а утре може би никак или може би още повече.

И че може би някой ден ще дойда и ще ти кажа, че

Не се учудвай.

Това не съм аз.

А може и да съм.

Надявам се да разбереш.

Това, което не пиша.