Който не е имал Смокиня, не е имал нищо.

Който не е имал Смокиня, не е имал нищо.
Който не е намерил Смокиня, не е намерил някоя страна от себе си и е оставил крайчета от душата си непокътнати.
Който не е изживял Смокиня, е оставил една част от себе си завинаги скрита и неизживяна.

Смокиня е много повече от плетеницата от думи, която те събужда в следобеда след това и те кара да се обясниш в любов на едно място, което е по-малко част от пясъка и много повече част от теб.
Смокиня е много повече от това да се събуеш бос, когато влезеш в пясъчния хол, и е много повече сигурността, че можеш да съблечеш душата си гола, без да се притесняваш, че някой може да се опита да те нарани. Защото всички наоколо са приятели.
Смокиня е много повече от това, което си мислят, че е, когато хвърлят поглед от техния си свят, подчинен и изцяло отдаден на спазването на някакви правила, чиято единствена функция е да те уеднаквят с всички така, както чистачките на колата ти с един размах изхвърлят всички капки на тротоара в някой натежал от въпроси ноемврийски предиобед.
Смокиня е много повече от това, което могат да кажат думите за нея, много повече от това, което могат да изпеят песните за нея, и много повече от посланията, които жълтото знаме може да ми изпрати през времето и пространството, така че да го разпозная като дежа-ву на дървения стол в кафето на ъгъла, докато чакам декември да се извали.
Смокиня е едно цяло, и ти си част от него, и всички сме толкова част от него и толкова преплетено един в друг, че един поглед отстрани трудно може да ни различи.
И е много повече вътре в нас, отколкото във вятъра наоколо, и е много повече дълбоко в сърцата ни, отколкото можеш да познаеш по усмивките ни, и е точно толкова трудно да я опишеш, колкото е лесно да я живееш.

И ако не си имал Смокиня, не си имал нищо.
Ако не си имал тези верни приятели, които те прегръщат в една безмерна любов, която усещаш по-силно от всичко, когато можеш просто да се отпуснеш, да оставиш деня да се покатери като маймунка по рамото ти и да слезне от другата ти страна, без да ти се налага да правиш нищо особено, за да запазиш равновесие или да изглеждаш като част от цирков номер – не си имал нищо.
И ако не си изживял Смокиня, ако не си изживял сутрините, които като парещи езици се изкачват по краката ти и закачливо мърдат мъничките си опашки, предопределени да останат твои, както опашките на малки гущерчета - не си изживял някоя част от теб, която крещи да бъде изживяна.
Крещи като крясъците на вълните и виковете на вятъра в нощите, в които палатката ти се клати от бурята и стените подгизват от водата. И силуетите на твоите приятели, които притичват до теб, за да закопчаят ципа на входа и да спасят голите ти крака от силните удари на пороя. А после усещаш приятелството не само във въздуха, който мирише на усмирената, оттеглила се стихия, а и в пясъка, когато стъпваш с боси крака върху мокрия, а той се начупва на парчета и отдолу се подава топъл и сух.
И ако не си намерил Смокиня, има още много да търсиш. За да намериш себе си.
Ако не си намерил този втори дом, в който можеш да се върнеш дори след като си изминал 5000 километра за толкова кратко време, и можеш просто да кажеш, че си бил до по-далечното магазинче, за да купиш вафли, и се чувстваш сякаш никога не си си тръгвал, значи имаш още много да търсиш.
Ако не си намерил сигурността, с която се хвърляш в пясъка в опита си да спасиш поредната топка, която изпускаш, и усмивката, с която след това се изправяш и просто продължаваш, значи имаш още дълъг път пред себе си.
И ако не си бил част от една такава цялост, в която всеки се преплита с всеки, и въпреки това пак е себе си, и в която всеки има доверие на всеки и всички се ценят като части от това едно, ти пожелавам и ти да го изпиташ.
Защото когато си намерил Смокиня, си намерил всичко.

Благодаря ви, приятели.