За писането. И убиването.

Дали пиша?

Разбира се, че пиша! Що за въпрос?

Ако знаеш колко съм изписала само…

През последните две години съм изписала стотици страници,

десетки химикалки,

 и толкова много клавиши на клавиатурата отекваха под пръстите ми в дълбоко силните нощи, в които само моят прозорец светеше в студения въздух.

И колко много думи намериха подслон по редовете на тетрадките ми,

и колко мастило изтече в задраскване,

и колко пълнители сменях –

един след друг,

един след друг.

 

Ако само знаеш колко съм изписала…

Колко часове съм изписала,

колко дни и колко нощи съм изкарвала, потопена в химикалки, бележки, моливи и гумички за триене.

И колко сънища съм изписала,

 и колко несънувани и полу-сънувани сънища съм изписала,

и колко мисли, и колко идеи, и колко

текст, текст, текст съм изписала.

 

А ако само знаеш колко съм изчела!

Колко страници съм прелистила,

колко книги съм разгърнала,

колко книги съм взимала от библиотеката, и съм носила вкъщи, в малката кожена чанта с износени ремъци.

И колко книги лежаха на перваза на прозореца ми,

и колко книги излежаха зими до леглото ми, и колко книги изгубвах в прашните ъгли и намирах по-късно на други места.

И колко страници миришех,

и по колко текстове прокарвах пръст,

и колко корици затварях от задната страна, след като съм ги прочела.

И колко много научих от книгите,

и колко много разбрах от книгите,

и колко мисли,

и колко идеи,

и колко текст,

 текст,

текст

съм изчела.

 

И знаеш ли, при всички тези думи,

и при цялото изписано мастило,

и при цялото прочетено мастило,

нямаше нито една искра.

Нито дори най-слабата тъпка.

Нито дори най-слабия импулс.

 

Имаше текст,

и имаше информация,

и имаше знание,

но по дяволите,

нямаше никаква емоция.

Нямаше нищо.

 

Защото ежедневието убива.

Университетът убива.

Работата убива.

Животът ми убива.

И аз убивам.

Поета в мен.