СИ = Е

Без някакви илюзии и без оправдания.
И без изкуственост.
Без нуждата да изпълняваш задачи, да оправдаваш очаквания или да ходиш обута в коридора на Lützow 33.
Без обяснения, без отчети и без оправдания.
И без затормозявания.
И без нищо друго, освен себе си.
Просто чистата лятна утрин, когато слънцето наистина се протяга по чаршафа ти и искаш да изхвърчиш навън в живота, колкото се може по-бързо.
И го правиш.
И да се върнеш само ако се налага, и да се прибереш само ако наложително, и да не пропиляваш нито секунда от това нещо, в което туптиш.
Без мислене, без съобразяване, без сложни калкулации и организации.
Летиш.
Просто летиш.
И на всеки ъгъл, и на всяка пресечка ти се иска да се спраскаш, да се разпукаш, да се разпилееш и разлетиш на парченца и като малки прашинки да покриеш цялата реалност наоколо, която ти се струва толкова нереална.
Защото живееш.
За първи път от толкова време живееш.
И има душа, и сърце, и кръв, и емоции, и нещо най-накрая се движи там вътре в теб.
И нещо най-накрая се пропуква вътре в теб, събужда се, оживява, разбива черупката или запълва дупката – няма значение.
Важното е, че е там.
И няма вече замисляници, за миналото и бъделото, за идвалото и бъдещето, и нищо друго няма значение освен сегато, в което искаш да избухнеш.
И няма значение Wofür lebst du?, когато е по-важно, че просто живееш.
Не заради Kastanienallee в неделя вечерта, когато на ъгъла с Zionskirchplatz имаш чувството, че не си нищо друго освен дъжд.
Не заради сутрините в 7, когато с подскоци вървиш към някаквото неизвестно с една детска радост и отвореност на възприятията.
И най-малко заради Auguststraße, Hackescher Markt или червената арфа.

А заради себе си.
Заради Е-то.
Заради това, което Е.
И заради СИ-то.
Защото това, което СИ, Е.
За първи път от много време.