Смокиня

Смокиня.
Нищо по-сочно и по-плодово, нищо с по-наситения червен цвят на биещо сърце, нищо по-разцепващо се между устните ти от Смокиня.
Или спомена за нея.
Спомена, погъделичкан от чуруликащите птици рано тази сутрин.
Спомена, преливащ от усещането, че съм там.
Не започвам сутринта.
Започвам вечер.
Към 7-8 се появяват първите пламъчета, докато още играем волейбол пред лагера. Пясъкът, в продължение на часове събиращ парещото на слънцето, започва бавно да изстива. Ако заровиш краката си малко по-навътре, докато се готвиш да „сервираш”, усещаш топлината в дълбокото. Биеш сервиза и топката полита нависоко, загубвайки собствения си цвят и приемайки просто цвета на небето – тъмно, тъмно синьо. Слънцето вече се е скрило зад тополите и в Поли вече става весело. Още само няколко разигравания, светват лампите и при нас, едно последно влизане? Да се измием от пясъка?
Затичване към морето и гмуркането в онова страхотно усещане да се потопиш в нещо хладно, но по-топло от хладното, което те обгръща иначе. В морето няма и спомен от онази тишина, подреденост и примиреност, с която те посреща рано сутрин – сега пясъкът се е надигнал, на места водораслите се заиграват и въртят, и ти не плуваш, а направо плаваш в цялата тази розова магия, напомняща на водата, която отмива душ-гела от тялото ти, когато се къпеш в малката си баня и се опитваш да си спомниш шума на вълните.
Шума на вълните. Чува се все по-отчетливо или защото вълните се усилват, или защото ние утихваме. Преди отново да станем шумни.
Мъжете палят огъня. Обичам звука на разпукващите се съчки, устремеността, с която няколкото страници вестник изчезват и се превръщат в черно, докато пламъкът се разпали. Става още по-хладно, подай ми моля те блузата да се наметна, момчетата насядат около огъня, мятаме на масата покривките, които толкова обичаме, че на никой не му се вярва, че са чаршафи. Пластмасови чинийки, защипани със стъклените чаши, до тях каквито и да е вилици и лъжици, освен ако не си разпределяме онези няколко цветни и особено важни. Продължава да се стъмва и в един момент, докато повдигаш белите столове, за да ги измъкнеш от пясъка, в който са затъвали в продължение на деня, хващаш изгрева на луната с периферното си зрение. 
Червена. Като слънцето утре сутринта.
От магнета тече някаква музика, разказват се истории, смях, да бе да, не може да бъде, пак смях. От скарата се разнася пушек и мирише с онази наситеност на вкъщи. Мирише на твое си. На тук е твоето място. На тук си си ти.
Подай ми моля те онази купа, или всъщност нещо, в което да ги сложа, няма значение. 
Това става ли?
Супер, перфектно.
Пясъкът е студен, всичко останало е с размити контури и носи само печата на ‘тук си у дома’. От съседните лагери също се чуват гласове, мяркат се пламъчета, носи се аромат. Сядаме. И пак смешки, някой има толкова смешна история, че се провиква от единия край чак до нас, до децата, и всички млъкват, за да чуят историята. И всички слушат.
Само вълните продължават да се опитват да ни стигнат, но без да се натрапват. 
Огънят остава да гори сам, мятаме по още някое картофче или смешка вътре и продължаваме да сме все толкова истински. Пясъкът е студен, когато зария крака в него, но всичко останало е топло – и розовото на луната, която се изкачва все по-нагоре, и вълните, ако отида да стъпя в тях сега, и нотите, които излизат от магнета. Дори дъждът ще бъде топъл, ако реши да завали. Защото ще вали вкъщи.
По някое време става лудо и шумно, танцуваме, подскачаме, пробваме някакви гениални хрумвания или просто се заливаме от смях. Или идват хора. Или идват идеи. И си ги споделяме. И сме си ние.
После бавно утихва. Луната се е качила горе и спуска лъчове към нас като покана да се изкачим. Вълните все по-настойчиво обливат пясъка и дърпат остатъците от деня. Глъчката от Поли стихва. Светлината, идваща отзад, не е залязващото слънце, а онези няколко лампи при тополите. Пътят е осеян с маркучи и кабели. Какво ще десертираме, има ли някой за вафли? Първите се оттеглят, става по-тихо, по магнета вече се събират малки капчици роса. Малко по малко вдигаме масата. И красивото е, че това не е онзи тракащ звук на съдове и чинии. Не. Звукът на раздигащата се маса е с онази хрупкавост на пластмасовите чинии, които сгъваме през средата, за да се съберат в боклука. И го няма онзи тегав шум на вилици, търкащи се в бели чинии. А само онова звънливо дрънкване на вилица и нож. Дай да ти помогна, не бе остави за утре, и докато минаваш отстрани, хвърляш един поглед на другите лагери. Тук-там мъждукат светлинки, тук-там се чуват гласове, ципове на палатки, гасене на лампи, а отдалече се дочува дори заглушено похъркване.
Пясъкът е студен, даже косъмчетата на ръцете ти бавно се надигат от хладния въздух.
Съвсем утихва.
След като намериш пътя до измиването на зъбите по маркучите и се върнеш, остават само откъслечни парчета гласове от време на време. Може би кратка разходка до вълните, на връщане намираш нещо, изгубено преди часове в пясъка, след това сядаш в края на палатката и избърсваш краката си от пясъка. Кърпата е бяла с бежеви линии и боцка с онази тиха опитоменост на вече свикнала да бъде твоя. Промушваш се навътре и се влизаш в зеления спален чувал. Гледаш да не пипаш стените, защото иначе росата влиза от вътрешната страна и рисува улейчета. Лампата в лагера още свети.
След една цигара време и тя угасва. Остават само луната и вълните. Тихото им приплъзване по пясъка, който не е сух и не е жаден, но при тяхното отдръпване издава онзи звук на току-що задоволена жажда. И те се връщат обратно при него. И така винаги.
И тишина. От време на време хора минават някъде наблизо и чуваш гласове, моменти, шепоти и кикот. Друг път спиш толкова дълбоко, че чуваш само вълните, защото те пулсират в теб, точно тук, дълбоко в гърдите ти, почти в гърба, точно там, където те боли, когато си далеч от вкъщи и точно там, откъдето кашляш, когато не знаеш къде да я дянеш тази тъпа болка.
От съседните палатки се чува също шумкане на чували, всяко завъртане е придружено със смешния звук на огъващ се под тежестта ти, уж твърдо надут дюшек. Но и той те носи с една мекота на вкъщи и уют. И той те поема с топлината на разтворени длани. И той те пренася в света на сънищата, където всъщност не сънуваш нищо друго, освен реалността. Защото реалността е като приказка. Реалността е като сбъдната мечта. Реалността е мека като паяжина, оцеляла след дъжда и запазила няколко капки за спомен, реалността е твоя като кръвта, която прескача в тялото ти благодарение на точно тази реалност. Реалността е тиха като сутринта, в която слънцето те буди.
Събуждаш се в потопена в розово тишина. Звукът на ципа на палатката е толкова промушващ се в цялостта на изгрева, че се страхуваш да не стреснеш слънцето. Излизаш бос навън и стъпваш в пясъка, чийто горен пласт, напоен от росата, се напуква, и отдолу изниква сухият. Пред теб е морето – тихо подчинено на изгрева, излегнало се пред него с една примиреност, дори примиреност не е правилната дума – морето просто се е отдало на слънцето, излегнало се е в лъчите му и му се е предало със сладостта на разстилане пред любимия. И ти си там, в цялата тази любов, в целия този акт на обич, в магията, в която морето и слънцето се разделят като устни, досега долепени в целувка, като две досега преплетени ръце, като две прегърнати тела, досега толкова силно прилепени едно към друго. 
И ти си там, свидетел на цялата магия, ти си част от тази любов, от тази горяща емоция, и имаш чувството, че си само ти, и само те, и сякаш ги няма чайките, които долитат, отлитат и отнасят парченца от брега със себе си, и сякаш го няма звука на тракащите мидички от съседния лагер, и сякаш в цялата магия дори срамежливия тътен на колите, идващи отгоре вдясно, заглъхва. И тук си само ти. В средата. В същността. В сърцето на любовта. В слънцето и морето. В изгрева.

Когато слънцето се вдигне, идват и другите. Другите твои.
Курабийки. Или палачинки. Или каквото и да е, което те кара да се усмихваш, докато прелиствате страниците с новите букви и разменяте по някой коментар. Този ще го четеш ли още, не, вземи го, ама ми подай моля те онази страница.
Въздухът се пълни с хора. Въздухът се пълни с гласове. Въздухът се пълни и натежава. Слънцето започва да гори, пясъкът да пари.
И ти си тук.
Не се питаш къде си, не се питаш какво ще правиш, не се питаш какво е правилно да правиш, не си задаваш никакви въпроси. Просто дишаш. Дори когато въздухът тежи от глъчка.
Когато слънцето неусетно се премести от другата страна и сянката избяга, идва хубавото. Следобедна дрямка, сладолед, някой иска ли го тва от вчера, или мога аз да го изям. Морето се разпенва, цветът е вече друг. Време да отскочим до фурната. Два хляба, от които единият изчезва на момента – толкова топъл, мек, и толкова способен да те омагьоса с онзи звук на напукващо се вкусно. Варена царевица. Или просто усещането да хлопаш по боси стъпала там, където другите ходят с обувки. Напукания асфалт, криещ в цепнатините жегата на хилядите дни, и твоите боси пръсти. Обрекли се на пясъка.
А после обратно и волейбол. Или море. Или онова море, в което слънчевата пътека на залеза е толкова загатваща какво ще се случи, че не знаеш на изток ли гледаш, или на запад. На изток ли вървиш, или на запад. От изток ли започваш, или от запад.
Усещам, че съм там.
И не започвам сутринта.
Започвам вечер.

А ти?

Смокиня?