не знам защо, но знам.

Много хора ме питат: а как можеш да си сигурна?

Много често ме питат: а откъде можеш да знаеш?

И много често ме питат: Как? Защо? Откога? Колко?

А аз мога да кажа само: Просто знам.

Не мога да обясня как знам, че си принадлежим.

Не мога да го аргументирам обективно и не мога да приложа доказателства, и не мога да убедя никого. 

Дори самата аз не знам защо.

Не знам дали е заради нощите, в които очакването на трамвая под дъжда не ми тежи.

И не знам дали е заради сутрините в кафенето, в които мога просто да се радвам, че денят ми започва под слънчевите лъчи точно на този ъгъла на точно тази улица.

И не знам дали е заради усещането, че се прибирам вкъщи, наистина вкъщи, всеки път, когато стъпя на паветата на познатата есенна улица.

Дори самата аз не знам защо съм толкова сигурна.

Може би е заради дъждовните следобеди, в които не съм затрупана със съмнения и самообвинения.

Може би е дори по-скоро заради всички онези думи, които изписвам, без да усещам натиск, злоба или болящи ме въпроси.

А може би е едно цялостно усещане, когато, събуждайки се случайно в някоя свежа прозрачна нощ, знам, че се чувствам добре, че се чувствам в живота, че съм тук и че съм аз.

 

И не мога да го обясня.

И не мога да го аргументирам.

И дори самата аз не знам защо.

 

Но го знам.

Просто го знам.

Не знам защо, но знам, че си принадлежим.

И мисля, че и ти го знаеш, Берлин.